Ей тва е. Списък. Да ми е подреденичко така и да се забавлявам.
1. Извратеният
Лежим на тесен и съмнително чист диван. Голи, жега. Правили сме много, много секс. Той е потен и гледа в тавана (също съмнително чист), аз си мисля за сандвич с препечен хляб и лютеница. Мълчим и преглъщаме, всеки неговите си слюнки. Нещо като психеделична бездна, много драматично и наситено. И в същото време все така... мазнеещо от пот. Той би цвилил от радост, ако най-добрият му приятел спи с мен. Или кучето на най-добрия му приятел.
2. Притесненият
Ревнив, стиска ме за ръката и се оглежда - целият свят може да ме вземе, мен - единствената, която му обърна внимание. И му изтри очилата. В началото ми е весело - уау, на някого му пука за мен! После ми е скучно и тъпо. Изобщо не ме интересува, че ще му разбия крехкото зубърско сърце, което той е решил така самоотвержено да ми завещае - само 'щото не знае какво друго да го прави. Досада.
3. Месарят
Той работи в голяма верига магазини - има трион, а сигурно и скалпел. Цял ден пори мръвки. Тук сигурно би било логично да напиша "А цяла вечер пори мен". Но - първо: това би било доста грубо като изказ. И второ: не беше вярно. Цяла вечер пиехме бири и обмисляхме същността на месото - такова едно меко и просто. Пльоснато на този свят. Като нашата разплескана, и все пак доста забавна връзка. Само добри чувства иначе!
4. Мъжът
Спретнат, строен и красив. Със сравнително запазена психика. Има мечти - нещо толкова странно напоследък. И още по-странното: те съвпадат с моите. Всичко е толкова перфектно, че аха-аха да измислим имена на децата си. И да си напишем завещанията, а после да се хванем за сбръчканите ръце и да предадем богу дух - след цял живот, който сме отдали един на друг.
Не, мерси. Избягах. Прекалено съвършено.
5. Затварящият цикъла
Още един дегенерат. Тоя път на средна възраст. Прилики с номер 1: таванът пак е мръсен. Зяпайки го (таванът де) си мисля как се появяват тези петна - може би е опръскан с бира, а после някой целенасочено е подхвърлял картофена яхния насам-натам. Иначе момчето е така доста умно, но тялото му е преждевременно състарено и хилаво. Вече не съм на 16 и това не ми е особено интересно. Ще си търся някой по-атлетичен.
6. Най-добрият приятел
Тук има една доста сериозна пауза откъм връзки. Запълнена с много пиянски вечери с приятели. Всъщност паузата беше толкова дълга, че с част от най-старите ми дружки се скарахме и разделихме завинаги. Намерих си и нови, но не е същото. Всичко се скапва. Наздраве.
7. Атлетът
За тоя аз лично не бих си стиснала одобрително ръката. Идеята беше да видя какво е да си с МЪЖ, ама от тия с мускулите. Така, не беше лошо. Но някакси той се оглежда и опипва повече отколкото оглежда и опипва мен. Носи ме насам натам, не се уморява лесно и е потресаващо самовлюбен. Освен това е с по-съвършена кожа от моята. Той скъса с мен. По инфантилен начин. Може би му крадях от времето за тренировки. Или просто не ставам. Who knows.
8. ХХХ
Излизам към 19ч. доста отегчена от нас. Полугладна (като ми е тъжно не ям). Напивам се като пич за около 2 часа и въобще не помня какво съм правила в останалите 6, но беше забавно. Имам торта по дънките. Но това го установявам на другия ден по обед - тогава се събуждам (за жалост), пия вода (бля) и се виждам таг-ната във фейсбук от най-добрата ми приятелка (благодаря ти, Мила!)- омотана в ръцете на някакъв симпатичен младеж с размазана физиономия (снимките са размазани). И черният ми дроб. Твърде много скоби, твърде много неизвестни.
Не ми се пише повече. От едно изпълнено с идеали дете, с блестяща косичка и бели крачета, с наивни очи и готовност да обичам - се превърнах в какичка с тенденция за леличка: (уж) коравосърдечна, аемоционална, цинична, студена, нещастна и тенекиена. Чакаме сега следваща звезда - някой романтик например. Отдавна не съм повръщала след напиване с вино :)))
събота, 31 юли 2010 г.
сряда, 28 юли 2010 г.
Марс
Не съм спала 54 часа :)
Цък цък :)
Като под вода е - трудно придвижване и приглушен шум...
Или като в небето - бързо преминаващи реактивни самолети.
До довечера има още толкова време, сигурно и до марс ще отида, да видя местните Богове (Бъроуз, здрасти ;) ).
Колко интересно можело да стане ей така, за няколко дни. Буквално.
Цък цък :)
Като под вода е - трудно придвижване и приглушен шум...
Или като в небето - бързо преминаващи реактивни самолети.
До довечера има още толкова време, сигурно и до марс ще отида, да видя местните Богове (Бъроуз, здрасти ;) ).
Колко интересно можело да стане ей така, за няколко дни. Буквално.
вторник, 20 юли 2010 г.
crossing skies
Sharing is everything
Изгрев
Съвършено тяло, съвършено лице
Съвършени детайли
Приказна, мека, вълшебна душевност
Пътешествие с лодка
Планински въздух
Лято
Аромат
Свобода
Творчество
Залез
Ако не ги споделиш, това са само думи. Като самотата. Мога да отида в който си бар си поискам и да ме облепят с усмивки, с целувки. Да ме искат и да ме имат. И няма да съм самотна: ще имам кожа, очи. Ще имам оценка на качествата, било то и само на очевадните такива. Ще имам някаква експресия и смисъл - бил той и пиянски. Човешко е.
Но не ходя. Мечтая си за теб. Лятото не ме интересува без теб. Въздуха, залезите, лодките, боровете, водата, птиците, чантите за пикник, морския тен - знам, че са там някъде, но не ги искам без теб. Знам, че остарявам. Знам, че е безсмислено. Знам, че губя всичко. Но няма да излезна. Не искам оценка в бар. Не искам оценка на улицата. Не искам оценка от групата непознати индивиди, които са просто съвкупност от протеини и други молекули. Не искам да търся и да ме търсят.
Съвършенството да си гледа работата. Искам теб. Животът ми е любовна балада. Вкъщи, далеч от света. Далеч от признанията и възхитата. Далеч от какъвто и да е реално обезпечен смисъл.
Животът ми е романтика - несподелена.
Изгрев
Съвършено тяло, съвършено лице
Съвършени детайли
Приказна, мека, вълшебна душевност
Пътешествие с лодка
Планински въздух
Лято
Аромат
Свобода
Творчество
Залез
Ако не ги споделиш, това са само думи. Като самотата. Мога да отида в който си бар си поискам и да ме облепят с усмивки, с целувки. Да ме искат и да ме имат. И няма да съм самотна: ще имам кожа, очи. Ще имам оценка на качествата, било то и само на очевадните такива. Ще имам някаква експресия и смисъл - бил той и пиянски. Човешко е.
Но не ходя. Мечтая си за теб. Лятото не ме интересува без теб. Въздуха, залезите, лодките, боровете, водата, птиците, чантите за пикник, морския тен - знам, че са там някъде, но не ги искам без теб. Знам, че остарявам. Знам, че е безсмислено. Знам, че губя всичко. Но няма да излезна. Не искам оценка в бар. Не искам оценка на улицата. Не искам оценка от групата непознати индивиди, които са просто съвкупност от протеини и други молекули. Не искам да търся и да ме търсят.
Съвършенството да си гледа работата. Искам теб. Животът ми е любовна балада. Вкъщи, далеч от света. Далеч от признанията и възхитата. Далеч от какъвто и да е реално обезпечен смисъл.
Животът ми е романтика - несподелена.
петък, 16 юли 2010 г.
Скучно разказче
Легнах си в 20:40 и станах в 3:12
Всички спят, или поне така изглежда на пръв поглед. Някой от горния етаж (пиян студент, примерно) мучи.
Правя си тостер и кафе, сядам в леглото и тихичко пускам музика. Хубавичко оплесквам всичко в трохи, но аз така или иначе съм си едно еволюирало прасе. Разливам кафето - добре, че беше на дъното. Утре ще пера. Тоест след няколко часа, когато светът официално се събуди. Сега съм извън системата, сори - а прането е част от системата. Call me later.
Така, какво може да прави човек в 3ч сутринта? Утре не съм на работа, така че - всичко може да прави. Замислям се за един джогинг, но мързелът ми явно също е буден - лягам назад (баш върху петното от кафе) и се разтягам сладичко върху завивките - хубаво е, пробвайте. В работни дни не го правя, какъв пропуск.
Ще ми се над мен да няма таван - а звезди. И дъжд. Дъжд в 3ч би било прекрасно случване. Сигурно ще има някакъв божествен аромат. Дъжд в 3ч... ако го събера в някакво съдче, ще си имам жива вода - като тази от приказките: която лекува всичко, връща живота и пази от лудост.
Явно съм заспала.
В 8ч. се събуждам - вече не е толкова магично. Същото като всеки ден. Светло, разсъбуждащо се. И над мен все така таван. Мога само да се размърдам и - мрънкайки - да ходя да потичам. Даже не мисля дали ме мързи - то е като седмо кафе за деня: вече не значи нищо.
Жива вода, жива вода - само това си мисля смътно - Ще купя съдче за теб и ще те чакам.
Всички спят, или поне така изглежда на пръв поглед. Някой от горния етаж (пиян студент, примерно) мучи.
Правя си тостер и кафе, сядам в леглото и тихичко пускам музика. Хубавичко оплесквам всичко в трохи, но аз така или иначе съм си едно еволюирало прасе. Разливам кафето - добре, че беше на дъното. Утре ще пера. Тоест след няколко часа, когато светът официално се събуди. Сега съм извън системата, сори - а прането е част от системата. Call me later.
Така, какво може да прави човек в 3ч сутринта? Утре не съм на работа, така че - всичко може да прави. Замислям се за един джогинг, но мързелът ми явно също е буден - лягам назад (баш върху петното от кафе) и се разтягам сладичко върху завивките - хубаво е, пробвайте. В работни дни не го правя, какъв пропуск.
Ще ми се над мен да няма таван - а звезди. И дъжд. Дъжд в 3ч би било прекрасно случване. Сигурно ще има някакъв божествен аромат. Дъжд в 3ч... ако го събера в някакво съдче, ще си имам жива вода - като тази от приказките: която лекува всичко, връща живота и пази от лудост.
Явно съм заспала.
В 8ч. се събуждам - вече не е толкова магично. Същото като всеки ден. Светло, разсъбуждащо се. И над мен все така таван. Мога само да се размърдам и - мрънкайки - да ходя да потичам. Даже не мисля дали ме мързи - то е като седмо кафе за деня: вече не значи нищо.
Жива вода, жива вода - само това си мисля смътно - Ще купя съдче за теб и ще те чакам.
сряда, 14 юли 2010 г.
Like me
Like me(!), like me(!), like me(!)
Когато т. нар. обстоятелства са сбъркани, или иначе казано - нищо не е наред - харесвай ме.
Сигурно в някой минал живот или пък в някоя паралелна вселена съм стояла гладна, гола и зъзнеща и съм си мечтала всичко да е наред - тоест да имам къща, хляб и плат да се завия. Комбинацията от трите е била в съзнанието ми перфектното щастие - основата за божествени деяния на бистрия ми ум.
Сега, негладна, разположена в удобна стая и добре облечена - за какво мечтая? Пак за перфектното щастие, ама тоя път си го представям като абстрактно петно свобода.
Свободна и гладна
Сита и закована
Хм.
И все пак няма да се разсърдя, ако ме харесваш. Харесвай ме, искам да преглъщам, щото тая буца расте и пречи. Искам да пътувам, харесвай ме, за Бога!
Харесай ме, Късмет, харесай ме и мен... поне веднъж, като за начало. После пак, и пак. И пак!
Когато т. нар. обстоятелства са сбъркани, или иначе казано - нищо не е наред - харесвай ме.
Сигурно в някой минал живот или пък в някоя паралелна вселена съм стояла гладна, гола и зъзнеща и съм си мечтала всичко да е наред - тоест да имам къща, хляб и плат да се завия. Комбинацията от трите е била в съзнанието ми перфектното щастие - основата за божествени деяния на бистрия ми ум.
Сега, негладна, разположена в удобна стая и добре облечена - за какво мечтая? Пак за перфектното щастие, ама тоя път си го представям като абстрактно петно свобода.
Свободна и гладна
Сита и закована
Хм.
И все пак няма да се разсърдя, ако ме харесваш. Харесвай ме, искам да преглъщам, щото тая буца расте и пречи. Искам да пътувам, харесвай ме, за Бога!
Харесай ме, Късмет, харесай ме и мен... поне веднъж, като за начало. После пак, и пак. И пак!
петък, 9 юли 2010 г.
Австралиецът
Пийваме биричка с приятели, втора трета пета ... и започваме леко да фъфлим, да се хилим и да се прегръщаме. Говорим си часове наред, не помня какво - някакви наши си работи. Обсъдихме живота, секса, колективите на работното място, екс-тръпките, некст-тръпките и в съзнанието ми (освен хилеж) остана и идеята на Нелка, че женското сърце е шиииироко и винаги има място за още една любов.
Ей ме на, не съм толкова млада вече, а винаги съм вярвала, че това с многолюбовието не е вярно. Една единствена любов, до живот - това е. Ако е щастлива (каквото и да значи това?!?) - добре. Ако не е - край, сърцето изсъхва, завинаги. Помахва на купчината тор, останала от пира на ангелите и се вкаменява forever and ever.
До днес. Или може би до снощи, защото в момента, в който Нели сподели този така дълбокомислен извод, си дадох реално сметка за ситуацията, в която съм от няколко месеца.
Обичам двама. Австралиец и японец. Обичам двама. Сърцето ми не е изсъхнало. Или от скоро пак е топло - усещането е все едно зелено стръкче трева е поникнало - силно и наивно - върху сивкава пукнатина. И това ми ти стръкче категорично заявява, че пукнатината, сухотата, жегата и пустотата няма да ги бъде: то е там. Засега малко и нежно. Засега.
Скоро пак ще имам живо сърце.
И в същото време не съм се чувствала по-отвратително в такъв аспект никога. Защо двама?!? Защо не един, който да е новият Първи. Защо не един, който да обичам изцяло, вярно, отдадено и тн бла бла както аз си знам.
Двама. Не се познават.
Австралиецът е слънце. И твърди за мен същото, постоянно. Имам нужда от неговото постоянство. Той е до мен сега, вчера, по обед, докато спя, докато пия кафе сама, докато пия кафе несама, докато чета, докато работя. Утре пак ще е до мен. Меко, нежно покривало със стабилно социално положение и потресаващо запомнящ се външен вид. Уникален по рода си, поглед на кинозвезда, уста - толкова амбициозна, че изкривява пространството. И той е до мен. Хохохо.
Азиатецът. Всъщност първо се влюбих в азиатеца - миналата година още. Видяхме се случайно - служебно събиране. След 40 мин вече му направих закачлива забележка да спре да говори за работа и му казах да си налее розе, за да ми прави компания на терасата - докато допивам моето. Това естествено прерастна в разговор до 5.30 сутринта, няколко изпити бутилки вино и много смях, детски спомени и планове за синхронно плуване. Разделихме се някак бързо. Поддържахме известно време някаква виртуална връзка, в която той ми правеше намеци, а аз се правех на недостижима сърничка. Сигурно защото той си замина за Япония и наистина се чувствах ( по дяволите :( ) доста недостижима. После си позволи да ме игнорира, когато имах нужда от някого. Никой не може да ме игнорира. Ever.
Забравих за тръпката, забравих за изписаните тонове букви. И се отдадох на моите меланхолични моменти.
В това време някак постепенно се срещах с австралиеца, но не го виждах. "Да, да" - казвах му, съгласявах се с плановете му, усмихвах му се. Но не го чувах. Не го питах, не го исках. Мислех си за моя японец, който ме игнорира. Пиех и си мислих. Смеех се на шегите на австралиеца, но от вътре ми беше пусто. Дойде пролет, аз продължавах да си мисля ... сезонът на разцъфналите вишни. Японски. По дяволите.
Ден, нощ, ден. Австралиецът изчезна, времето не ме интересуваше, бях другаде.
Пауза. Дупки. Музика. Кафе с кофи, разговори за секс с приятелки, рисуване с пастел. От време на време разговори с австралиеца. Чувахме се, но аз даже не обръщах внимание от къде ми се обажда, бях заета да си човъркам стените на черните дупки. Само дето след няколко такива разговора с него започнах да се усмихвам. Да се лигавя по моя си начин, да спортувам по-често, да готвя и да се плезя на децата по улицата закачливо, докато намусените им майки плюеха по бащите им.
Моят австралиец ми спаси живота тази пролет. Сливат ми се месеци. Дни, секунди. Изведнъж се изпотих, почервенях, затреперих. Обичах го. Не се влюбих постепенно и плавно - просто една сутрин се събудих не просто влюбена, а размазана от любов. Залепена за стената, потна, с разкъсано от емоции сърце - същинска малка емо-тийн дива, която реве и рисува сърца, вярва във вечната любов и понякога иска да се самоубие, защото животът е гаден. Само дето не ревях.
Австралиецът и аз. Толкова цветя никога не съм имала около мен. Обожавах отново. Но не го мислех, не страдах, не се страхувах. Чисто и просто се затрупвахме един с друг, с мечтите и идеите си, с настроенията си, с планове, с лигави смешки. Такива очи... такива думи. Спирам. Знаете как е.
Само дето изведнъж се появи моя японец. Неосъществената тръпка - мислех че съм го забравила: пък и какво толкова да му помня, видяла съм го за няколко часа и после сме споделяли няколко влажни електронни излияния. Като го видях обаче, вселената леееко спря за миг, трансформира се във чук и ме прасна по главата. Кипеж.
Каза ми, че ми носи тефтерче със специални листове. Специално за мен. И че иска да го посрещна с чиния специална мусака в къщата му в едно небезизвестно голямо българско село. Мило ми стана - забавно и топло. Това беше всичко друго, но НЕ и игнориране. Направихме малък план за лятна отпуска заедно - е, разбира се и в компанията на още няколко човека от фирмата и едно голямо барбекю.
Угризения. Обичам двама. Аз, която вярвах в моногамността на моето сърце - както божествата в множество религии са единствени. Аз, която изстрадах неверността на един разгонен пор. И изплаках толкова сълзи, че в следващите си осемстотин прераждания ще имам закърнели слъзни канали. Както и да е.
Обичам двама. Не знам какво ще стане. Женското сърце ... е пълно с много богове. Пазете ме.
Ей ме на, не съм толкова млада вече, а винаги съм вярвала, че това с многолюбовието не е вярно. Една единствена любов, до живот - това е. Ако е щастлива (каквото и да значи това?!?) - добре. Ако не е - край, сърцето изсъхва, завинаги. Помахва на купчината тор, останала от пира на ангелите и се вкаменява forever and ever.
До днес. Или може би до снощи, защото в момента, в който Нели сподели този така дълбокомислен извод, си дадох реално сметка за ситуацията, в която съм от няколко месеца.
Обичам двама. Австралиец и японец. Обичам двама. Сърцето ми не е изсъхнало. Или от скоро пак е топло - усещането е все едно зелено стръкче трева е поникнало - силно и наивно - върху сивкава пукнатина. И това ми ти стръкче категорично заявява, че пукнатината, сухотата, жегата и пустотата няма да ги бъде: то е там. Засега малко и нежно. Засега.
Скоро пак ще имам живо сърце.
И в същото време не съм се чувствала по-отвратително в такъв аспект никога. Защо двама?!? Защо не един, който да е новият Първи. Защо не един, който да обичам изцяло, вярно, отдадено и тн бла бла както аз си знам.
Двама. Не се познават.
Австралиецът е слънце. И твърди за мен същото, постоянно. Имам нужда от неговото постоянство. Той е до мен сега, вчера, по обед, докато спя, докато пия кафе сама, докато пия кафе несама, докато чета, докато работя. Утре пак ще е до мен. Меко, нежно покривало със стабилно социално положение и потресаващо запомнящ се външен вид. Уникален по рода си, поглед на кинозвезда, уста - толкова амбициозна, че изкривява пространството. И той е до мен. Хохохо.
Азиатецът. Всъщност първо се влюбих в азиатеца - миналата година още. Видяхме се случайно - служебно събиране. След 40 мин вече му направих закачлива забележка да спре да говори за работа и му казах да си налее розе, за да ми прави компания на терасата - докато допивам моето. Това естествено прерастна в разговор до 5.30 сутринта, няколко изпити бутилки вино и много смях, детски спомени и планове за синхронно плуване. Разделихме се някак бързо. Поддържахме известно време някаква виртуална връзка, в която той ми правеше намеци, а аз се правех на недостижима сърничка. Сигурно защото той си замина за Япония и наистина се чувствах ( по дяволите :( ) доста недостижима. После си позволи да ме игнорира, когато имах нужда от някого. Никой не може да ме игнорира. Ever.
Забравих за тръпката, забравих за изписаните тонове букви. И се отдадох на моите меланхолични моменти.
В това време някак постепенно се срещах с австралиеца, но не го виждах. "Да, да" - казвах му, съгласявах се с плановете му, усмихвах му се. Но не го чувах. Не го питах, не го исках. Мислех си за моя японец, който ме игнорира. Пиех и си мислих. Смеех се на шегите на австралиеца, но от вътре ми беше пусто. Дойде пролет, аз продължавах да си мисля ... сезонът на разцъфналите вишни. Японски. По дяволите.
Ден, нощ, ден. Австралиецът изчезна, времето не ме интересуваше, бях другаде.
Пауза. Дупки. Музика. Кафе с кофи, разговори за секс с приятелки, рисуване с пастел. От време на време разговори с австралиеца. Чувахме се, но аз даже не обръщах внимание от къде ми се обажда, бях заета да си човъркам стените на черните дупки. Само дето след няколко такива разговора с него започнах да се усмихвам. Да се лигавя по моя си начин, да спортувам по-често, да готвя и да се плезя на децата по улицата закачливо, докато намусените им майки плюеха по бащите им.
Моят австралиец ми спаси живота тази пролет. Сливат ми се месеци. Дни, секунди. Изведнъж се изпотих, почервенях, затреперих. Обичах го. Не се влюбих постепенно и плавно - просто една сутрин се събудих не просто влюбена, а размазана от любов. Залепена за стената, потна, с разкъсано от емоции сърце - същинска малка емо-тийн дива, която реве и рисува сърца, вярва във вечната любов и понякога иска да се самоубие, защото животът е гаден. Само дето не ревях.
Австралиецът и аз. Толкова цветя никога не съм имала около мен. Обожавах отново. Но не го мислех, не страдах, не се страхувах. Чисто и просто се затрупвахме един с друг, с мечтите и идеите си, с настроенията си, с планове, с лигави смешки. Такива очи... такива думи. Спирам. Знаете как е.
Само дето изведнъж се появи моя японец. Неосъществената тръпка - мислех че съм го забравила: пък и какво толкова да му помня, видяла съм го за няколко часа и после сме споделяли няколко влажни електронни излияния. Като го видях обаче, вселената леееко спря за миг, трансформира се във чук и ме прасна по главата. Кипеж.
Каза ми, че ми носи тефтерче със специални листове. Специално за мен. И че иска да го посрещна с чиния специална мусака в къщата му в едно небезизвестно голямо българско село. Мило ми стана - забавно и топло. Това беше всичко друго, но НЕ и игнориране. Направихме малък план за лятна отпуска заедно - е, разбира се и в компанията на още няколко човека от фирмата и едно голямо барбекю.
Угризения. Обичам двама. Аз, която вярвах в моногамността на моето сърце - както божествата в множество религии са единствени. Аз, която изстрадах неверността на един разгонен пор. И изплаках толкова сълзи, че в следващите си осемстотин прераждания ще имам закърнели слъзни канали. Както и да е.
Обичам двама. Не знам какво ще стане. Женското сърце ... е пълно с много богове. Пазете ме.
понеделник, 5 юли 2010 г.
650 града
Искам 650 града
Трябва да преглътна дневното и да се отвържа. Трябва да спра да оставям сълзлива диря и да гледам в пресуваната пепел по пода.
Трябва да дишам, пак.
С изправен гръбнак и звездички в очите.
Със силни ръце и мощни крачки.
Със здрав бял дроб и жилави органи.
Но е толкова .. скапващо. Всичко топло, жегаво и потно. Всички, толкова самотни и изплашени, толкова безпътни и безсилни.
Допираме прашни рамене със Сизиф, не си говорим, само устичките ни леко клюмат, аха да заплачем.
Кога те настигнах, Сизифе, беше толкова далеч, толкова встрани?
Мълчиш.
Ще си отрежа квадрат на гърба и ще чакам.
Сизифе... не искам да вървя редом с теб. Предпочитам всичко да разруша и да избухна в пламък. И никакви феникси после.
Трябва да преглътна дневното и да се отвържа. Трябва да спра да оставям сълзлива диря и да гледам в пресуваната пепел по пода.
Трябва да дишам, пак.
С изправен гръбнак и звездички в очите.
Със силни ръце и мощни крачки.
Със здрав бял дроб и жилави органи.
Но е толкова .. скапващо. Всичко топло, жегаво и потно. Всички, толкова самотни и изплашени, толкова безпътни и безсилни.
Допираме прашни рамене със Сизиф, не си говорим, само устичките ни леко клюмат, аха да заплачем.
Кога те настигнах, Сизифе, беше толкова далеч, толкова встрани?
Мълчиш.
Ще си отрежа квадрат на гърба и ще чакам.
Сизифе... не искам да вървя редом с теб. Предпочитам всичко да разруша и да избухна в пламък. И никакви феникси после.
неделя, 4 юли 2010 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)