Търсене в този блог

сряда, 13 октомври 2010 г.

Камък

Да, всичко е ясно – оформи се през хилядите вечери, далеч от теб, от вас. Вечерите с вино и меден хляб. Вечерите на пълна самота – понякога желана, понякога тежка и почти емоционална.
Ти не знаеш, разбира се. За теб съм само изречение – тя е там и прави това и познава онова. Е, то там като тука, бе – ми казваш.
Ми какво да е ?! – отговарям подобаващо дръпнато. Но защо ли, защо ли, социопатке малка – се самоапострофирам секунда по-късно.... Той няма как да знае. Той беше далеч, далеч – всичките вечери, всички от първата до последната. Не знае...
Не знае за вакуума, напълван с шоколадови парчета. Не знае за сланината, окачена по краката и корема – символ на емоционалното хранене и прехранване. Там, да, точно там – където е същото като навсякъде. Където хората пак са самотни и ядат. Където пак е празно, макар и празнотата да е обримчена с красиви градинки, чисти букетчета и черен асфалт.
Същото е, скъпи, прости ми, че се изсмях пренебрежително на забележката ти. Ти просто нямаше как да знаеш... затворен в собственото си малко картонено паралелепипедче, пиещ и мечтаещ – какво си си мислил, че аз съм в рая ли? Какъв рай ... рай на рафинираната захар и хидрогенираната мазнина, опаковани в скъп станиол. И поднесени с финеС и обиграни жестове. Но от кого – от хора. От хора, които също като нас, ориенталците, плюят по капризната клиентела, псуват и я взимат на подбив – но тихичко и елегантно, зад бара някъде, далеч. Да му мисли омерзения станиол.

Проблемът, скъпи, е генерален. Проблемът е в мен. Проблемът е по-сериозен, отколкото предполагах. И разходката до другия край на света, освен сланина, ме дари и с прояснение по този въпрос. Каквото се е счупило, е надрало всичко по пътя си. И кръвоизливите са покрили цялата ми същност, повличайки я към взаимно гниене. Не съм усетила, анестетикът явно е бил силен. А анестетикът беше изненадата и шокът – конфликтът на морала с реалното случване. Тухла в стената. Тухла в главата. Нищо не усещаш – години. Отиваш на гъза на географията – и се преоткриваш: безчувствен, сланинест ръб. Носталгия? Роднини? Приятели?? Това никога не е било. И ти, скъпи, и целият ни разговор – това ме отегчава.
Ако си мислиш, че съм щастлива тук – лъжеш се. И то не защото и тук е същото, а защото АЗ съм си все същата...

Няма коментари:

Публикуване на коментар