И... какво ще правим, когато се изчерпим? Тоест, когато светлината спре да свети и топли, а само стои. Като на картинка, петниста, 2Д. Какво ще правим, когато сме гладни, грапави, ненужни, чужди и (отново!) самотни? Какво ще правим, когато рекламите светят зловещо, а не примамливо. Когато вече някакви си нанизи изсмукани думи не служат за друго, освен да досадят на изнервения ни слух - не продават вече тъкан.
С какви очи ще гледаме децата си, плод на една рекламна кампания с изтекъл вече срок на годност. Стара, неактуална. А те, децата, няма да са стари. Ще тичат и с поглед ще търсят от НАС напътствия за посоката. Какво ще им кажем тогава, набързо презрели и засрамени от голотата си...? Изчерпани, да.
Засрамени и сега, докато ръсим тази бъдеща пътека със захаросани положения и вадим от доста мазните джобове на мантата някакви измишльотини, полираме ги набързо в мръсничкия плат и ги предоставяме за оглед. Само мога да погледна надолу и да ти кажа, че се срамувам от тези панаирджийски истории. Единственото, което искам, е истина. И щом истината е, че ще живея завинаги С-А-М(-А), но не мисля да заплача и да се разкъсвам от болка и неизпълнен биологичен дълг към природата. Щом това е истината, добре - моята свобода е в нея. А първо - свободата, после всичко останало. Първом - свободата.
А, представи си, само си представи, че моята истина не е в самотата. Не е! Тогава няма да имаме деца - а Богове. Няма да носим манти - а ще сме голи. Няма да се срамуваме - а ще сме гениални. И никога, никога няма да сме самотни(, дори и да не те срещна... никога).
Усещането за истина струва повече от самата нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар