Липсва ми време, което никога не е било.
Липсват ми приятели, които никога не са съществували.
Липсва ми сърце, което никога не съм имала.
(смели, живи, жилави, изобретателни, мечтаещи, хлъзгави и силни, свободни)...
Ей ти я змията от Библейските притчи - ссссс.
Превръщам се в някаква капсулирана форма на някакъв живот. Цветчетата от маргаритката се късат всеки ден и се пускат по течението на реката, и така ми липсват. Но само ги гледам, остарявайки. Малко яд, малко жлъч, малко безсилие. След години може би истерия. Стиссскай зъби и старей, и нека ти липсват времето, приятелите и сърцето. В крайна сметка, без тях - какво друго можеш да правиш? Само едно - да се съссстоиш из празните Вселенски пространства, застинал в абсолютната нула - чакайки хаоса да те отведе на някоя перфектна Сфера, където да провалиш райската безтегловност на Адам.
А дотогава - докато пускаш маргаритките по течението, със стиснати зъби и набръчкани очи - можеш да бодеш по изгорелите треви босите си крака до кръв. Болката носи усещане за живот, дори и в някои особено депресивни вечери. Вероятно.
Когато нямаш стимул за живот, болката е най-доброто нещо, което може да ти напомни, че живот все пак ти е даден. С някаква цел.
ОтговорИзтриване