Перфектният ден

Ставам раничко, както винаги. Мисля си бегло за задачите, които имам да свърша; за малкото време, за неяснотите, за мързела и липсата на мотивация. Кафето нагарча, ям трудно. И решавам, преди да подхвана всичко, що имам да върша, да опиша перфектния ден. И да си пожелая един ден да го изживея целия!

Перфектният ден ... започва

... с птички, които пеят рано сутринта. Събуждам се напълно наспана и свежа, на голямо бяло легло - широооко и покрито с меки, удобни за гушкане възглавници. Прозорецът има дървени щори и е леко отворен - колкото да влиза освежаваща струя въздух. Изгревът е на косъм от разцъфване - трябва само да стана и да излезна на терасата, за да избухне пред мен... По-нататък е лесно - ароматно кафе с много бита сметана и канелени бисквитки. Ум, свободен от задължения и грижи, поне за 1 ден. Някакво цветно списание за акомпанимент, удобен бял стол на терасата и вдигнати на парапета крака - боси, с нарисувани цветчета по ноктите.
Така, кафето е изпито - заедно с поне половин литър вода, за едно сладко връщане към изначалото на живота. Слагам екипа - обичания потник с къси панталони - и правя крос по брега (явно се намирам в близост до море/океан) и някаква разтягаща-стягаща гимнастика. Баня, фреш портокал и закуска.

Вече е 9ч. Скъсани дънки, полепнала тениска и фотоапарат - и беж на разгодка. В раницата нося вода и сандвичи. Взимам и кучето, да - разбира се, че имам и куче в този перфектен ден. Немска овчарка, много усмихнато и жизнено. Двамата ще слушаме музика, ще разглеждаме тревички и камъчета и ще се препичаме на слънце. Пикникът минава в пълно блаженство - много слънце, много зелено, много жужене и птичи песни - сиреч, много свобода. Най-вече - там, на поточето, при студената планинска вода, която отнася всяка досадна идея за смисъл и изискване. Смазва я категорично и елегантно, просто тежко течейки надолу. Прекарвам часове точно на това място - пътека и извор, кръстопът и сфера, съществуващо и несъществуващо.
На връщане се събувам боса. Прибираме се в просторната стая и вече е следобед. Умората е всичко, всичко. Няма по-живо усещане от това за уморено, пулсиращо тяло. Просто му се наслаждавам, отмаряйки. Музика, птички, истински въздух. И сега идват приятелите - моите трима, но истински приятели. Ще пием коктейли на една рогозка под голямото дърво в двора и ще си говорим смешки и интелигентни неща от света на науката, които ще представяме пак като смешки. Приятелите, с които ядем плодов сладолед до тотално размазване, с които си помагаме там, където другите се предават. Приятелите, които ми идват на гости в 2ч. сутритна, за да си направим палачинки и да пием много, много бира от кутийки. Приятелите, с които танцуваме боси и с които се качваме на колата редовно, за да се махнем от сивите парчета живот. И така нататък.
Прекарвам вечерта си с тях, и имам всичко на този свят. Всичко. Гледаме звездите и дишаме - не говорим. Дишаме - не мислим. Дишаме и живеем, там - на някакво просторно, бяло и свободно място.

***

Здравей, клавиатура.
Здравей, компютър.
Хайде, на работа.