Всичко, от което имаш нужда е в главата ти. Всичката светлина и оптимизъм, и кураж. И най-вече - силата да го усещаш. Имаш ли сила да си отвориш очите за света навън, той ще светне. И ще ухае на мед, на рози, на онова меко усещане за добрина.
Чувствам се все едно ще се омъжвам... За втори път впрочем. Преодолях (да!) един скапан брак; един безмълвен, студен развод; много черни купчини отрова. И усещането за свежест (живот) е все по-силно тази втора пролет. Все едно съм отново чиста, цяла.
Когато бях на 15 години си мислех:
- че никога няма да правя компромиси заради мъж
- че винаги ще имам цялата енергия, която е достатъчна за протест срещу скапанността
- че моите отнощения няма да са като тези между родителите ми - изнервени, пълни с полу-омраза и желание да правиш това, което наранява другия
- че всички хора са добри отвътре
... и така нататък.
Сега - повече от 10 години по-късно (минаха като миг, дори по-бързо) - осъзнавам, че съм правила толкова много компромиси, че съм се изкривила вътрешно. Предала съм идеалиста в мен, за да угодя на човек, за когото дори не съм сигурна, че има вътрешност , та камо ли добра такава.
Малко кофти. Чак леко забавно, защото вече не боли.
И така си ходя аз сега, тревата пак проскърцва под краката ми. Лъчите пак топлят, а хората пак са добри.
След развода станах малко по-вярваща в Бог - той вече има доста комплексен образ в съзнанието ми и много ми помага - самонастанявайки се в неговите очи, аз се оценявам отстрани. Защото, както казах, всичко е в главата ти.
А усещането за омъжване е лично мое си, прекрасно вътрешно изживяване, с което обозначавам необходимостта да държа някого за ръка, да обикаляме заедно прегърнати всичко, което света предлага - планини, пазари, конференции, банки, мостове, камъни, университети. Любовта е една малка смърт, към която съм твърде пристрастена. Благодаря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар