Под няколко торби с дрехи намирам хармоника, птица от хартия и жълт лист с редове, дупки и най-вече петна от индиго.
Сутрин в автобуса бабите са в еднакви сини униформи на малки дупки.
Индиго - само 15 години са минали, а вече никой не го ползва. Спомням си колко беше меко на допир. Мирише ли на индиго, значи и печката с дърва на баба е наблизо. То стоеше в скрина до печката. И съхнеше.
Ако ходя с много, много леко отворена уста - ще съм над нещата, предимно над бабите в автобуса - символ на загубените души а.к.а. загубените спомени. Алелуя.
Под торбите с дрехи имаше и спомени. Не мога да повярвам, че съм изгубила толкова много. И че го губя (многото) всяка минута от ежедневието си, в която не си спомням за него. Дядо, куче, детска любов, лято и щурчета. Зародиши истини. Зародиши смисъл - и вярата, че ще пораснат, ще се развият и ще бъдат. Явно всичко, което успях да постигна, е да губя спомени за времена, в които съм притежавала поне зародиши на пълен живот.
Белият дроб се отваря и затваря. Никога, ама не никога до край. Не забравяй. Полуробот. Отваря и затваря. Леко отворена уста - връзка с Бог, връвчица на пръста; а да - и гледай само напред. Ти си моето любимо социално зомби, влез в роля и не излизай.
... И пак забравяш какво си изгубил, не плачеш, не спиш. Е, да, ядеш - мях кожа с рецептори и гънки. Гениални сами по себе си, защото човешкият оргазнизъм безспорно е велика биохимична лаборатория. Но напълно ненужни в случая на това пробуждане. Срещнахме се отново. Всички мои същности, на вас говоря. Отново на кръстопътя в стомаха. Здрасти. Не ме гледай смутено. А ти, там - дето пътуваш с отворена уста, вземи мигни малко. Зомби.
Чувствителното момиче, дето е седнало до ония стомашни жлези - вземи се събуди малко, защото ми омръзна от преживяне на камъни. Ще обичаш ли отново или да продължавам с бетоннокаменните констукции?
И вие, всички останали. Благодаря ви. И довиждане. Отново губя. И спомен за вас. И апетит.
Каква безполезна биохимична лаборатория, Господи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар