Не исках да пиша това. Но вече е време да си призная - усещам омразата на хората. Като някаква парализа е - за всяко мое свободно движение, за всяка снежнобяла усмивка, за всеки целенасочен поглед - получавам също толкова целенасочена омраза. Или завист. Или просто малка, жалка злобичка.
Страх ме е. Суеверно - от тези потоци жлъч. Все едно съм ... на някаква дисекционна маса и омразата ме разфасова на парчета, оглеждани и наблюдавани. Анализирани и опипвани, в търсене на Причината за движенията, усмивките и устремените погледи.
Задушаващо е, а аз не мога да го спра. Мога само да се надявам да го преодолея, да мина някакво ниво НАД това. И скалпелите да не могат да ме достигнат.
А най-лошото е, че за момента тази омраза ме скапва, спира... натъжава. И ме прави самотна. Имам нужда от пълна социална изолация, десет дни в гора. За да избягам от постоянното представление и мизерничката сцена. За да ме забрави гладната тълпа от кухи същества, която търси малко емоционална храна за бедното си съществуване.
Аз съм човека, който тича бос по трева в парка. Аз съм човека, който си сменя цвета на косата драстично и постоянно. Аз съм човека, който живя три дни под листа в Родопите с двама почти непознати. Аз рисувам зад картините, ходя гола вкъщи, пуша много пури и пия много вино. Аз обичам повече животните, отколкото хората. Ходя без сутиен, имам мускули вместо целулит, обичам да флиртувам в магазина (особено на щанда с макарони). Ходя сама на кино, пея силно и грешно, готвя красиво.
Аз съм човека, който не може да продължава да живее в този жилищен блок, в такава близост с емоционално и физически размити същества. Поне душевно съм хванала пътя за другаде. Работя по въпроса и краката ми да се отправят натам, понасяйки и симпатичната ми глава.
Аз съм човека, който ще продължава да диша. Точка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар