Обръщане

Обичам да готвя. Да махам кожата на пилето, да задушавам парчета месо, да чупя мъртви вече кости и да се усмихвам на котката ми - тя ме гледа гладно и втренчено. Жестоки очи има, древни и зли.

Обичам да пълня с парчета портокали свински плешки, да заливам със сос от сметана и сини сливи, да фламбирам в пламъци горящ коняк. Карамелът се разтапя някак бавно. Мъничко кръв изтича от костта и докосва карамеленото плато. Всичко става кафяво.

Очите на котката ми са искрящо жълти.


Това е моята природа. Това ме освобождава. Лов, убийство ако щеш. Касапство. Оцеляване. Истинско. Там няма стрес. Няма хартии, които полепват по тялото ми и му пречат да диша.

Чувам всеки ден - колеги, познати, хора на улицата.. Чувам и себе си.

In non particular order чувам:

"Телефон 1, телефон 2, телефон 10, факс, хиляда и-мейла, бюрокрация, притеснения, тракане на зъби. Кафе, кафе, кафе. Приятелят ми ми изневерява, какво да правя? Не се чувствам жива?! Затворено ми е, депресирана съм. Искам да се напия. Напих се, повръщах и бях още по-самотен. Вече съм на 34, искам да се оженя оженя ОЖЕНЯ. Чувствам, че не вървя на никъде. Отвътре съм обърнат и тъжен. "Самотен - всеки ден по различен начин, но все така безкрайно". Кожата ми гледа на вътре, животът - истинският такъв - се концентира ВЪТРЕ в мен и ми тежи, защото няма път навън - няма реална проекция. Липсват ми приятелите. Не съм дишала истински от години. Боли ме, всяка сутрин е тежка. По обед не усещам нищо, а вечер ям чипс - с люти чушки."


Затова обичам да готвя - запушвам си ушите. И режа, и режа, и режа. Животът е био-състезание: хормонални бури. Секс, лов, мускули, тичане, пот, болка. Ще сготвя всичко това и ще го изпия. Жива.

Омръзна ми от дочути разговори на депресирани плъхове, депресирани програмисти, депресирани нереализирани инженери. Омръзна ми от моите собствени мисли, така противни и НИКАКВИ понякога. Нека всичко изтече към мускулите. Напълнете се ... и на лов!


И моите очи ще станат жълти.

:)