Търсене в този блог

четвъртък, 26 август 2010 г.

Ще те трия

Подреждах си хаотичните драсканици, документи, картинки и тн. И трих трих трих. Това го пействам тук, че смятам и него да изтрия от харда. Изобщо не помня кога, как и защо съм го писала...


Аз съм обла форма на Господ. Най-вече носа и бузите, които всеки ден виждам подстранен ъгъл през очите си. Очите, мили, свързват мозъка и света. Съня и света. Истината и истината.
Казвам се Пуста Равнина, но звучащо по-красиво. Казвам се Загубен Спомен. Казвам се ... . Казвам се Нострадамус.
Или по-точно – казвах се. Сега съм само сянка, превъплъщение на истинската любов. Сега съм няколко ноти в полето на безкрая. Векторното поле без вектори. Сълза и камък. Вълна и частица. Затварям око и се моля за сълза, колкото и да е просто. А получавам камък. Може би не трябва толкова настоятелно да те гледам, докато се моля. Сигурно трябва да погледна към хоризонта, за да стане вълната частица – сълза.

Зашо толкова искам да имам име? Защото нещо свършва, този път рязко. Не както предните пъти, когато загубих спомените си плавно и неусетно. Този път е осезаемо и силно.
Ако аз седна на този стол и държа чаша чай, ще бъда китайка по червени копринени дрехи. Ще гледам неразбиращо защото за първи път съм китайка.
Но ще стана и ще мина през само един сън, и ще бъда плод. В пясъка, някъде. Цял и малко ударен от камъче, някога, някъде.
Тази книга не търси извод, защото той е вече – всичко, което някога искам да правя на този свят, е да обичам и да ме обичат. каквото и да съм.

Няма коментари:

Публикуване на коментар