Въздух. Възможност да го дишам. Молекули, които проскърцват, пукат, избухват и носят живот. Малки, прозрачносребристи нишки леко се носят наоколо. От дърветата излизат искри. Хората започват да вярват отново. Кръговратът не изглежда толкова задушаващ - напротив, пълен е със страст. Дори и с похот, сладък и правилен.
Припукването наоколо се отъждествява с електричество. То е навсякъде, приятно възбужда сетива и живото.
Единственото, което искам в този момент, е да ходя. Вързана съм на кок, имам шарен шал, който се вее някъде зад мен. Полата ми леко се е насъбрала над коленете, а чорапогащникът ми е лилав. Удобни, хващащи глезена обувки. Обичам ги, защото знам, че ми дават възможността да ходя колкото си искам. И да ми е удобно. А аз мога да ходя много, защото търся много. Стъпвам в локвичките, дишам. Гръбнакът ми е жив и го усещам. Знам, че ще изпитам всичко, което искам от живота. След което ще се прибера в чикагската си квартира, ще си направя топло капучино и ще седна на терасата. Ще вдигна крака на парапета от ковано желязо и ще усетя специфичната свежест, предшестваща кроткия, пролетен залез.
Peace :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар