Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
НЯМАМ
ВДЪХНОВЕНИЕ
Искам да бъда твоя муза. Искам да ме осмислиш и нарисуваш - да ми сложиш контурите, които да обожавам и в които да живея. Искам да ми изградиш клетка, на чийто под да лежа сладко вързана. Искам да ме покриваш със златни пластове, да дишаш моя планински въздух. Да махнещ всички други шумове, да изгониш всички други хора с техните тикове и опулени очи. Да махнеш всичко вибриращо и нервно. Да изчистиш един квадратен метър само за мен - там да живея за кратко, но наистина. И там да изгоря, да стана на свита шушулка пепел: безсмислена и твоя. Стисни ме и се усмихни - пак ще сме заедно, само след мъничко, когато долетиш до мен и до мястото, където съм заминала чрез огъня.
Но това просто няма да се случи, защото
НЯМАМ
ВДЪХНОВЕНИЕ
.
четвъртък, 24 юни 2010 г.
24062010
Какво ли знам аз... даже закуската си не помня.
Приятелите си не помня
Кучето си не помня
Лицето си не помня
И твоето също
Целият ми свят е бегли асоциации, които срамежливо споделям, надявайки се никой да не усети, че чийтвам.
Знам, че съм красива и го приемам за факт, но не знам и не помня какво точно значи това.
Знам, че те обичах. So .... vague. Знам, че е било истина, смисъл, всичко. Сега е просто казване, даже не ми прошумолява около сърцето.
Знам, че хората са егоистични, извратени животинки. И все пак искам да те прегръщам в идеалната страна на крехките неделни палачинки, топлото слънце и перфектните тела, озарени от божествена душевност. Примерно.
Знам, че си осмислял толкова много вечери - музиката ми, реакциите в мозъка и ТИ, мили мой единствен. Алелуя, смисъл, горя и живея.
...Както сега знам, че реактивите се изчерпаха и химията просто не се случва; пак ми останаха само чорапите за пране, разкъсаните тревожни мисли и горчивичкото кафе, дето ми присяда из застаряващия хранопровод.
Вече не съм изненадана, потресена и страдаща поради факта, че ме мамят, игнорират, изоставят and so on.
Изобщо, порастването е адаптация - адаптираш се към красивите пейзажи, породени от новата тръпка - от новия малъг Bог, който осмисля отново живота ти. Е, само че вече си знаеш, че няма да е forever and ever. Че новият малък Бог реално е същия егоист, какъвто си и ти. Че хубавите вселенски усещания са просто ... сладка плява.
♫ Нека похрупаме и попреживяме заедно, толкова е слънчево и красиво! А после - да, довиждане. Свръхчовеците в нас се понапасоха заедно, разходиха се из полянката пред Рая и сега се прибират в земните си къщички, че имат чорапи за пране. Нали, таковата.. да бъдем практични. И... (поглеждаме се смутено) ... звездните нощи, мечтането и електричеството докато се държим за ръце - добре ни беше, да. Довиждане.
Приятелите си не помня
Кучето си не помня
Лицето си не помня
И твоето също
Целият ми свят е бегли асоциации, които срамежливо споделям, надявайки се никой да не усети, че чийтвам.
Знам, че съм красива и го приемам за факт, но не знам и не помня какво точно значи това.
Знам, че те обичах. So .... vague. Знам, че е било истина, смисъл, всичко. Сега е просто казване, даже не ми прошумолява около сърцето.
Знам, че хората са егоистични, извратени животинки. И все пак искам да те прегръщам в идеалната страна на крехките неделни палачинки, топлото слънце и перфектните тела, озарени от божествена душевност. Примерно.
Знам, че си осмислял толкова много вечери - музиката ми, реакциите в мозъка и ТИ, мили мой единствен. Алелуя, смисъл, горя и живея.
...Както сега знам, че реактивите се изчерпаха и химията просто не се случва; пак ми останаха само чорапите за пране, разкъсаните тревожни мисли и горчивичкото кафе, дето ми присяда из застаряващия хранопровод.
Вече не съм изненадана, потресена и страдаща поради факта, че ме мамят, игнорират, изоставят and so on.
Изобщо, порастването е адаптация - адаптираш се към красивите пейзажи, породени от новата тръпка - от новия малъг Bог, който осмисля отново живота ти. Е, само че вече си знаеш, че няма да е forever and ever. Че новият малък Бог реално е същия егоист, какъвто си и ти. Че хубавите вселенски усещания са просто ... сладка плява.
♫ Нека похрупаме и попреживяме заедно, толкова е слънчево и красиво! А после - да, довиждане. Свръхчовеците в нас се понапасоха заедно, разходиха се из полянката пред Рая и сега се прибират в земните си къщички, че имат чорапи за пране. Нали, таковата.. да бъдем практични. И... (поглеждаме се смутено) ... звездните нощи, мечтането и електричеството докато се държим за ръце - добре ни беше, да. Довиждане.
вторник, 22 юни 2010 г.
You
Вечер започва да се излива, много вода, голяма вода, много вода, много вода.
Помита и свързва с миналото, с бъдещето и с абсолюта.
Пада на камъни, шуми, събаря.
Много синя, много кръгла, много ивичеста вода.
Музика, вдъхновение, частички смисъл. Само след залез слънце.
Чашата бира е обичай - течното злато на древни цивилизации, убеждаващи ме в Смисъл. А то какво - само времево наслагване. Отгоре е така.
Времето върви нагоре и ни издига, за да гледаме в дупката, дето е надолу. И да чоплим мислено наслоените пластове, кръщавайки ги смислени. Нишки музика, единствената чистота.
Музика, танц, пот и мускули. Допир и огън. Зъби и кожа. Единствения траен смисъл. Единственото непрекъснато случване. Или може би вече е прекъснато, в ерата на бетона и квадратите. И любовта по интернет, сладка и идеалистична. Но без кожа и без пот, без огън и музика, без див допир. Без сладък живот в порите.
И все пак аз те обичам - така както обичам сферите съвършенство в мозъка ми.
Така, както обичам сутрините и кафето. Така, както обичам живота и истината.
Ще дойде и нашето лято (тук неволна написвам тяло). 60 години самота. Гледано отгоре... просто още 60 години сиво в кръга на живота.
Помита и свързва с миналото, с бъдещето и с абсолюта.
Пада на камъни, шуми, събаря.
Много синя, много кръгла, много ивичеста вода.
Музика, вдъхновение, частички смисъл. Само след залез слънце.
Чашата бира е обичай - течното злато на древни цивилизации, убеждаващи ме в Смисъл. А то какво - само времево наслагване. Отгоре е така.
Времето върви нагоре и ни издига, за да гледаме в дупката, дето е надолу. И да чоплим мислено наслоените пластове, кръщавайки ги смислени. Нишки музика, единствената чистота.
Музика, танц, пот и мускули. Допир и огън. Зъби и кожа. Единствения траен смисъл. Единственото непрекъснато случване. Или може би вече е прекъснато, в ерата на бетона и квадратите. И любовта по интернет, сладка и идеалистична. Но без кожа и без пот, без огън и музика, без див допир. Без сладък живот в порите.
И все пак аз те обичам - така както обичам сферите съвършенство в мозъка ми.
Така, както обичам сутрините и кафето. Така, както обичам живота и истината.
Ще дойде и нашето лято (тук неволна написвам тяло). 60 години самота. Гледано отгоре... просто още 60 години сиво в кръга на живота.
неделя, 13 юни 2010 г.
As I want you to be
Свръххормонална струя, няколко вселенски часа.
Слънцето пече ароматно, въздухът е жив. Сърцето ми тупа.
Няколко часа жлезите пулсират.
Няколко часа, за които си струваше годината застиналост.
Няколко часа, които свършиха.
Ще се повторят. Пристрастена съм към тях.
Ще си ги взема от света - както наркоман си намира метадон.
И после, на всеки техен край, ще застивам като крива, глинена стомна - чакаща новата струя изворна вода, която да осмисли формата и.
Слънцето пече ароматно, въздухът е жив. Сърцето ми тупа.
Няколко часа жлезите пулсират.
Няколко часа, за които си струваше годината застиналост.
Няколко часа, които свършиха.
Ще се повторят. Пристрастена съм към тях.
Ще си ги взема от света - както наркоман си намира метадон.
И после, на всеки техен край, ще застивам като крива, глинена стомна - чакаща новата струя изворна вода, която да осмисли формата и.
четвъртък, 10 юни 2010 г.
year after year
Вечността е безкрайна права. Прекрачваш я, спираш и поглеждаш. Тя става точка. Без маса, без пространствени измерения, без рационален израз.
Това е моментът на абослютната тишина. Прошумоляване и край, сграбчва те за гърлото и е тихо. Ушите се опитват тихичко да жужат поради непривичната ситуация, но твърде скоро след това въобще нямаш уши.
Точката е кратка. Пространство - време. Псевдопространство - вечност. Псевдоматерия - усещане. Тишина. И пак. Точката е кратка.
Вълна и частица. Поемане на въздух (вълна) - издишане (частица). Цикъл. Туптене на сърце. Вълна - частица. Вълна - частица. Вълна - частица. Точка. Точка. Тире. Точка. Тире. Точка. Тире. Тире.
Морзова азбука.
Хора? Общуване. Любов. Бог.
Точката е кратка.
Безсъние, изгризан молив. Проекция върху лист - от другия край на достижимото, през мозъка, до хартията. В равнината - за по-лесно. Нищо, че проектираните измерения са 10... 20... 100? Ще оцветим контурите и ще стане по-ясно.
Творчество. Покълване. Човек.
Сутрин. Палачинки с мед. Листо мента. Топла пара. Нося ги към любимия човек. Вървя ли с купата или не? Движа ли се? Къде се движа? Усещам ли тежест - все пак кристална купа с 15 палачинки. Работят ли мускулите? Къде всъщност съм аз в целия този момент - точка?
Творчество - животворна нишка между мен и моето тяло. Между мен и моите палачинки. Между мен и моите криле. Между мен и мен.
Творчество - моя единствена свобода.
То не е точка. По-скоро тире. Безкрайно тире. Кратка точка. Любов и метафизика. Бетон и 100 години грозни паралелепипеди. Сладко от рози и фабрика.
Време и пространство - вечният (?!) синхрон, вечно вплетени - в нас.
Творчество - опит да ги проектираме на лист - ПРЕД нас. И да ги оцветим, за да ги видим и да спокойно да отдъхнем, усмихнати!
Въпросът е дали можеш да паднеш достатъчно високо или да скочиш достатъчно ниско, за да излезеш от рождената рамка и нейната рамка, и нейната рамка... Всеки поглед автоматично поставя точки и граници, било то и безкрайни. Каквото и чудо да е абсолютната истина, предполагам е извън точките. Ще я срещнем в някой друг пространствено-времеви комплекс: с чисто нова концепция, която не можем да си представим, ограничени от сегашния си замисъл.
Дотогава - точка, тире, точка. Точката е кратка. Електронът е вълна и частица. Аз съм бог и човек.
Времето е кратно на моите мисли.
Това е моментът на абослютната тишина. Прошумоляване и край, сграбчва те за гърлото и е тихо. Ушите се опитват тихичко да жужат поради непривичната ситуация, но твърде скоро след това въобще нямаш уши.
Точката е кратка. Пространство - време. Псевдопространство - вечност. Псевдоматерия - усещане. Тишина. И пак. Точката е кратка.
Вълна и частица. Поемане на въздух (вълна) - издишане (частица). Цикъл. Туптене на сърце. Вълна - частица. Вълна - частица. Вълна - частица. Точка. Точка. Тире. Точка. Тире. Точка. Тире. Тире.
Морзова азбука.
Хора? Общуване. Любов. Бог.
Точката е кратка.
Безсъние, изгризан молив. Проекция върху лист - от другия край на достижимото, през мозъка, до хартията. В равнината - за по-лесно. Нищо, че проектираните измерения са 10... 20... 100? Ще оцветим контурите и ще стане по-ясно.
Творчество. Покълване. Човек.
Сутрин. Палачинки с мед. Листо мента. Топла пара. Нося ги към любимия човек. Вървя ли с купата или не? Движа ли се? Къде се движа? Усещам ли тежест - все пак кристална купа с 15 палачинки. Работят ли мускулите? Къде всъщност съм аз в целия този момент - точка?
Творчество - животворна нишка между мен и моето тяло. Между мен и моите палачинки. Между мен и моите криле. Между мен и мен.
Творчество - моя единствена свобода.
То не е точка. По-скоро тире. Безкрайно тире. Кратка точка. Любов и метафизика. Бетон и 100 години грозни паралелепипеди. Сладко от рози и фабрика.
Време и пространство - вечният (?!) синхрон, вечно вплетени - в нас.
Творчество - опит да ги проектираме на лист - ПРЕД нас. И да ги оцветим, за да ги видим и да спокойно да отдъхнем, усмихнати!
Въпросът е дали можеш да паднеш достатъчно високо или да скочиш достатъчно ниско, за да излезеш от рождената рамка и нейната рамка, и нейната рамка... Всеки поглед автоматично поставя точки и граници, било то и безкрайни. Каквото и чудо да е абсолютната истина, предполагам е извън точките. Ще я срещнем в някой друг пространствено-времеви комплекс: с чисто нова концепция, която не можем да си представим, ограничени от сегашния си замисъл.
Дотогава - точка, тире, точка. Точката е кратка. Електронът е вълна и частица. Аз съм бог и човек.
Времето е кратно на моите мисли.
сряда, 9 юни 2010 г.
Ноти
По-отвратително от собственото безсилие НЯМА.
В този смисъл - отвратена съм от себе си - от това, че се стряскам. От това, което измоделирах от живота си. От това, че съм неогранизирана и неадекватна. От това, че съм никаква.
Забравям усещания. Забравям се. Забравям истински моменти и ги заменям за ... плява. Скоро нечия плевня ще гори.
Забравям и какво е да си щастлив. Целодневно усмихната съм, чувствам се добре с приятелите ми, правя планове за неясното бъдеще, но съм оптимист. Всички ме познават като такъв. И ми се чудят дори - не мрънкам (освен в този блог :D), спортувам, готвя, смея се. И както се казваше в някакъв тъп американски филм - спя сама само ако така пожелая аз.
И все пак - нещо ми щрака отвътре, нещо безкрайно нещастно и плачещо. Нещо малко, схлупено около себе си, тъжно и самотно. Плаче си и от време на време премигва с адски тъжните си очи. Нещо добро. Нещо, което всички изостават. Дори и аз - заливам го със сутрешно кафе, работа, рисуване с пастели, фейсбук, радостни крясъци.
Но в един момент три ноти, една песен, 2 куплета. И всичко е крах и прах. Цялата публична аз, цялата вътрешна аз, светът, вселената, размислите, разума. Остава само нещото. И то е винаги все така тъжно и вързано с вериги.
Целият свят ли трябва да преплувам, за да ги скъсам... Безпомощна съм. Пред себе си. А това най-боли. Прощавай, че не мога да те отвържа. Мога само да поплача с теб, но това няма да намали самоотвращението ми.
Прощавай.
В този смисъл - отвратена съм от себе си - от това, че се стряскам. От това, което измоделирах от живота си. От това, че съм неогранизирана и неадекватна. От това, че съм никаква.
Забравям усещания. Забравям се. Забравям истински моменти и ги заменям за ... плява. Скоро нечия плевня ще гори.
Забравям и какво е да си щастлив. Целодневно усмихната съм, чувствам се добре с приятелите ми, правя планове за неясното бъдеще, но съм оптимист. Всички ме познават като такъв. И ми се чудят дори - не мрънкам (освен в този блог :D), спортувам, готвя, смея се. И както се казваше в някакъв тъп американски филм - спя сама само ако така пожелая аз.
И все пак - нещо ми щрака отвътре, нещо безкрайно нещастно и плачещо. Нещо малко, схлупено около себе си, тъжно и самотно. Плаче си и от време на време премигва с адски тъжните си очи. Нещо добро. Нещо, което всички изостават. Дори и аз - заливам го със сутрешно кафе, работа, рисуване с пастели, фейсбук, радостни крясъци.
Но в един момент три ноти, една песен, 2 куплета. И всичко е крах и прах. Цялата публична аз, цялата вътрешна аз, светът, вселената, размислите, разума. Остава само нещото. И то е винаги все така тъжно и вързано с вериги.
Целият свят ли трябва да преплувам, за да ги скъсам... Безпомощна съм. Пред себе си. А това най-боли. Прощавай, че не мога да те отвържа. Мога само да поплача с теб, но това няма да намали самоотвращението ми.
Прощавай.
понеделник, 7 юни 2010 г.
Кратки сутрешни размисли (cliché!)
От дупката, в която съм в момента, често поглеждам нагоре и си мисля какво е щастието. Жалкото е, че точно в тези моменти някой мазно ми се изхрачва на челото, но вече започвам да го възприемем като нещо от нормалното ежедневие - остарявам, к'во да се прави.
Та ето какво е за мен щастие.
Щастие е да си полезен за любимия човек ( да му напишеш домашното в някое междучасие, когато е суперзакъсал и притеснен, че след 7 минути ще го изпитват на съчинение по испански).
Щастие е да се събудиш сутрин и въздухът да е зелен и свеж, пълен с кислород.
Щастие е си махнеш бельото, да сложиш надраскана раница и удобни обувки и да зарежеш градската стагнация.
Щастие е да докопаш дзен-струната и често да си посвирваш на нея.
Щастие е да си потен от спорт - да усещаш тялото си още повече твое, още повече живо, още повече функционално и полезно.
Щастие е да откриеш точно твоя дом на тази Земя, а ако си и истински щастливец - и да заведеш точния любим човек там.
Щастие е да обичаш някой, с който си напълно свободен и развиващ потенциала си.
Щастие е и той да те обича :)
Щастие е да имаш сила да изправиш рамене въпреки блатната обстановка.
Щастие е да се усмихваш на непознати и да виждаш как нещо прещраква и те стават по-ведри и истински, макар и леко смутени.
Щастие е да имаш време да си цял и спокоен - насаме само с твоята любима музика, която изкопава истинската ти същност, поизтупва я от наслояванията и и помага да разцъфти отново.
Щастие е да сготвиш на някой.
Щастие е и светът от време на време да ти отвръща с хубаво - късметът е щастие.
И още толкова много.
Та ето какво е за мен щастие.
Щастие е да си полезен за любимия човек ( да му напишеш домашното в някое междучасие, когато е суперзакъсал и притеснен, че след 7 минути ще го изпитват на съчинение по испански).
Щастие е да се събудиш сутрин и въздухът да е зелен и свеж, пълен с кислород.
Щастие е си махнеш бельото, да сложиш надраскана раница и удобни обувки и да зарежеш градската стагнация.
Щастие е да докопаш дзен-струната и често да си посвирваш на нея.
Щастие е да си потен от спорт - да усещаш тялото си още повече твое, още повече живо, още повече функционално и полезно.
Щастие е да откриеш точно твоя дом на тази Земя, а ако си и истински щастливец - и да заведеш точния любим човек там.
Щастие е да обичаш някой, с който си напълно свободен и развиващ потенциала си.
Щастие е и той да те обича :)
Щастие е да имаш сила да изправиш рамене въпреки блатната обстановка.
Щастие е да се усмихваш на непознати и да виждаш как нещо прещраква и те стават по-ведри и истински, макар и леко смутени.
Щастие е да имаш време да си цял и спокоен - насаме само с твоята любима музика, която изкопава истинската ти същност, поизтупва я от наслояванията и и помага да разцъфти отново.
Щастие е да сготвиш на някой.
Щастие е и светът от време на време да ти отвръща с хубаво - късметът е щастие.
И още толкова много.
Абонамент за:
Публикации (Atom)