Свръххормонална струя, няколко вселенски часа.
Слънцето пече ароматно, въздухът е жив. Сърцето ми тупа.
Няколко часа жлезите пулсират.
Няколко часа, за които си струваше годината застиналост.
Няколко часа, които свършиха.
Ще се повторят. Пристрастена съм към тях.
Ще си ги взема от света - както наркоман си намира метадон.
И после, на всеки техен край, ще застивам като крива, глинена стомна - чакаща новата струя изворна вода, която да осмисли формата и.
Няма коментари:
Публикуване на коментар