Ноти

По-отвратително от собственото безсилие НЯМА.
В този смисъл - отвратена съм от себе си - от това, че се стряскам. От това, което измоделирах от живота си. От това, че съм неогранизирана и неадекватна. От това, че съм никаква.


Забравям усещания. Забравям се. Забравям истински моменти и ги заменям за ... плява. Скоро нечия плевня ще гори.


Забравям и какво е да си щастлив. Целодневно усмихната съм, чувствам се добре с приятелите ми, правя планове за неясното бъдеще, но съм оптимист. Всички ме познават като такъв. И ми се чудят дори - не мрънкам (освен в този блог :D), спортувам, готвя, смея се. И както се казваше в някакъв тъп американски филм - спя сама само ако така пожелая аз.

И все пак - нещо ми щрака отвътре, нещо безкрайно нещастно и плачещо. Нещо малко, схлупено около себе си, тъжно и самотно. Плаче си и от време на време премигва с адски тъжните си очи. Нещо добро. Нещо, което всички изостават. Дори и аз - заливам го със сутрешно кафе, работа, рисуване с пастели, фейсбук, радостни крясъци.

Но в един момент три ноти, една песен, 2 куплета. И всичко е крах и прах. Цялата публична аз, цялата вътрешна аз, светът, вселената, размислите, разума. Остава само нещото. И то е винаги все така тъжно и вързано с вериги.

Целият свят ли трябва да преплувам, за да ги скъсам... Безпомощна съм. Пред себе си. А това най-боли. Прощавай, че не мога да те отвържа. Мога само да поплача с теб, но това няма да намали самоотвращението ми.
Прощавай.