24062010

Какво ли знам аз... даже закуската си не помня.

Приятелите си не помня
Кучето си не помня
Лицето си не помня
И твоето също

Целият ми свят е бегли асоциации, които срамежливо споделям, надявайки се никой да не усети, че чийтвам.

Знам, че съм красива и го приемам за факт, но не знам и не помня какво точно значи това.

Знам, че те обичах. So .... vague. Знам, че е било истина, смисъл, всичко. Сега е просто казване, даже не ми прошумолява около сърцето.
Знам, че хората са егоистични, извратени животинки. И все пак искам да те прегръщам в идеалната страна на крехките неделни палачинки, топлото слънце и перфектните тела, озарени от божествена душевност. Примерно.

Знам, че си осмислял толкова много вечери - музиката ми, реакциите в мозъка и ТИ, мили мой единствен. Алелуя, смисъл, горя и живея.
...Както сега знам, че реактивите се изчерпаха и химията просто не се случва; пак ми останаха само чорапите за пране, разкъсаните тревожни мисли и горчивичкото кафе, дето ми присяда из застаряващия хранопровод.

Вече не съм изненадана, потресена и страдаща поради факта, че ме мамят, игнорират, изоставят and so on.
Изобщо, порастването е адаптация - адаптираш се към красивите пейзажи, породени от новата тръпка - от новия малъг Bог, който осмисля отново живота ти. Е, само че вече си знаеш, че няма да е forever and ever. Че новият малък Бог реално е същия егоист, какъвто си и ти. Че хубавите вселенски усещания са просто ... сладка плява.

♫ Нека похрупаме и попреживяме заедно, толкова е слънчево и красиво! А после - да, довиждане. Свръхчовеците в нас се понапасоха заедно, разходиха се из полянката пред Рая и сега се прибират в земните си къщички, че имат чорапи за пране. Нали, таковата.. да бъдем практични. И... (поглеждаме се смутено) ... звездните нощи, мечтането и електричеството докато се държим за ръце - добре ни беше, да. Довиждане.