Far from perfect
Close to God
четвъртък, 30 септември 2010 г.
петък, 24 септември 2010 г.
вторник, 21 септември 2010 г.
I wish...
I wish someone cared the way I could understand.
Изсънувах си сънищата и се чувствам като пресушен поток. Толкова ми е пусто, че чак пари - по изгорелите, напечени камъни, нявга покрити от искяща вода.
Имам чувството, че съм умряла отново - точно като момичето, което е сънувало част от онези сънища, които ме тормозиха толкова дни. Които се завърнаха от небитието и се материализираха в мозъка ми, за да изживея отново онези минали времена, отвъд Всичкото.
Сега имам само сухи камъни. И слънце, което пари и прогаря. Камъните са покрити с тъничка кожа и хич не е безболезнено.
***
За да оставя всичко това настрани, взех скитническата торбичка и си тръгнах. С малко хляб и няколко парчета плат - буквално. За не-знам-кой-път. Мислех си, че вече съм се установила. Че вече ще живея като другите. Че ще свикна с работно време от 8.30 до 17.30. Че ще се смея с колежките в офиса, ще си сипвам вода от диспенсера и ще я нося до бюрото, излъчвайки увереността, че всичко това има някакъв смисъл.
Fuck it.
Не можах.
И точно преди да се смажа тотално и да се спаружа в собствената си тъга, възможността се появи. Гушнах я и за замъкнах с мен, отново. Пак ново легло. Пак съм си забравила кламерите и сапунеркатa. Пак изоставих всички и пак най-тежкото е не това, че съм ги изоставила. А това, че осъзнавам - пак - как точно тези Всички са просто случайни. Не са моите приятели, моето семейство, моите хора. Просто хора са, някои си - част от тях са били около мен през целия ми смислен живот. И все пак, не са моите хора. Фалш, с вкус на кафе, сладки разговори и почти споделени електромагнитни честоти. Но не моите. Близки до тях. Просто близки.
И така - галимацията от вълнуващи сънища свърши. Аз си тръгнах, отново. Кръговратът често е отегчителен. Както и промяната. Утре ще мина още няколко хиляди километра. Заспя ли тази нощ, прекрачвам истинския праг. И отивам другаде. Другаде - отвъд промяната. По-далече от промяната. Качествено далеч от всичко познато - за да прегърна себе си и да пусна копчето на електромагнитния ми излъчвател. Този път искам да срещна нови хора - наистина мои. Наистина, напълно и завинаги.
Изсънувах си сънищата и се чувствам като пресушен поток. Толкова ми е пусто, че чак пари - по изгорелите, напечени камъни, нявга покрити от искяща вода.
Имам чувството, че съм умряла отново - точно като момичето, което е сънувало част от онези сънища, които ме тормозиха толкова дни. Които се завърнаха от небитието и се материализираха в мозъка ми, за да изживея отново онези минали времена, отвъд Всичкото.
Сега имам само сухи камъни. И слънце, което пари и прогаря. Камъните са покрити с тъничка кожа и хич не е безболезнено.
***
За да оставя всичко това настрани, взех скитническата торбичка и си тръгнах. С малко хляб и няколко парчета плат - буквално. За не-знам-кой-път. Мислех си, че вече съм се установила. Че вече ще живея като другите. Че ще свикна с работно време от 8.30 до 17.30. Че ще се смея с колежките в офиса, ще си сипвам вода от диспенсера и ще я нося до бюрото, излъчвайки увереността, че всичко това има някакъв смисъл.
Fuck it.
Не можах.
И точно преди да се смажа тотално и да се спаружа в собствената си тъга, възможността се появи. Гушнах я и за замъкнах с мен, отново. Пак ново легло. Пак съм си забравила кламерите и сапунеркатa. Пак изоставих всички и пак най-тежкото е не това, че съм ги изоставила. А това, че осъзнавам - пак - как точно тези Всички са просто случайни. Не са моите приятели, моето семейство, моите хора. Просто хора са, някои си - част от тях са били около мен през целия ми смислен живот. И все пак, не са моите хора. Фалш, с вкус на кафе, сладки разговори и почти споделени електромагнитни честоти. Но не моите. Близки до тях. Просто близки.
И така - галимацията от вълнуващи сънища свърши. Аз си тръгнах, отново. Кръговратът често е отегчителен. Както и промяната. Утре ще мина още няколко хиляди километра. Заспя ли тази нощ, прекрачвам истинския праг. И отивам другаде. Другаде - отвъд промяната. По-далече от промяната. Качествено далеч от всичко познато - за да прегърна себе си и да пусна копчето на електромагнитния ми излъчвател. Този път искам да срещна нови хора - наистина мои. Наистина, напълно и завинаги.
неделя, 12 септември 2010 г.
Септември ли е вече...
Странни сънища и случвания - за около 50 дни "пресънувах" - тоест сънувах отново - всички по-значими и метафизични сънища, които някога съм сънувала в смисления си живот. Всъщност беше толкова странно, че не съм сигурна дали всички сънища са от този живот. Някои са от минали хилядолетия, а други ще са от бъдещи. Помня ги с такива детайли, а те дори не са се случили. Част от тях дори не са се случили дори и насън в това столетие.
Не знам дали сте сънували тежината на вековете. Или разговори с хора, които виждате уж за пръв път, но познавате по-добре, отколкото познавате родителите си. Или себе си. Или най-близките си приятели. Места, лабиринти, минало, бъдеще. Излизам от себе си, от дома си, от настоящето. Отивам другаде. Излизам дори от човешкото.
Дори от Вселенското. Отвъд отвъдното. Отвъд обяснимото. Отвъд картините, които алкалоидите могат да докарат. Отвъд праволинейното и криволинейното.
На моменти се чувствам като че ли се прибирам вкъщи - в моята форма и смисъл. Аз съм чисто усещане, съвършена сетивност - и то на мястото си, някъде там където няма енергия и материя, духовност, черни дупки, безкрайност или ограниченост. Моят дом е удобен... неописуем - точен и естествен. Божествен.
Реално, датата е такава, че са минали около 50 дни откакто сънувам всичко това - сънувано безкрайно много пъти, или може би само веднъж... или може би за пръв път, а усещането, че ми е познато, е най-измамното в случая.
Реално, броят на сънищата е размит, но - около 100, или 150. В някои от тях има разговори, в други - само усещания. Но какви усещания - божественост и съвършенство. Аз съм дете, после съм жена. А след това - вече е няколко века по-рано.
Пулт за управление - с хиляди функции. А аз съм с вързани очи и крака, безпомощна - в друга стая. Знам, че пултът е там и чувам понякога, твърде рядко, как щракат бутоните му. Това е всичко, което знам. По това съдя за Голямата истина, която всичко хора търсим (ако разбира се, ни остане достатъчно свободно време извън ежедневните и уж реални занимания - убийствени за духа според мен, но това е друга тема).
Та този пулт за управление, това е моя мозък. Чувам го, рядко - как щрака. Вързана в другата стая, мога само да предполагам как се работи на него. Знам, че е велико. Понякога чувам щраквания в продължение на 50 дни. Като сега. Редки моменти, които ме докосват до прекрасни картини.
А всъщност, съм си все така далеч от истината и все така в другата стая - по-близката до реалността. Реалността, в която съществува интернет и аз пиша това. На някакъв странен език, който скоро няма да разбирам. И който може би, някога, някъде - ще сънувам в полузабравен сън. И ще го сънувам няколко пъти. И после няколко пъти - ще го полузабравя.
Всъщност...
Не знам дали сте сънували тежината на вековете. Или разговори с хора, които виждате уж за пръв път, но познавате по-добре, отколкото познавате родителите си. Или себе си. Или най-близките си приятели. Места, лабиринти, минало, бъдеще. Излизам от себе си, от дома си, от настоящето. Отивам другаде. Излизам дори от човешкото.
Дори от Вселенското. Отвъд отвъдното. Отвъд обяснимото. Отвъд картините, които алкалоидите могат да докарат. Отвъд праволинейното и криволинейното.
На моменти се чувствам като че ли се прибирам вкъщи - в моята форма и смисъл. Аз съм чисто усещане, съвършена сетивност - и то на мястото си, някъде там където няма енергия и материя, духовност, черни дупки, безкрайност или ограниченост. Моят дом е удобен... неописуем - точен и естествен. Божествен.
Реално, датата е такава, че са минали около 50 дни откакто сънувам всичко това - сънувано безкрайно много пъти, или може би само веднъж... или може би за пръв път, а усещането, че ми е познато, е най-измамното в случая.
Реално, броят на сънищата е размит, но - около 100, или 150. В някои от тях има разговори, в други - само усещания. Но какви усещания - божественост и съвършенство. Аз съм дете, после съм жена. А след това - вече е няколко века по-рано.
Пулт за управление - с хиляди функции. А аз съм с вързани очи и крака, безпомощна - в друга стая. Знам, че пултът е там и чувам понякога, твърде рядко, как щракат бутоните му. Това е всичко, което знам. По това съдя за Голямата истина, която всичко хора търсим (ако разбира се, ни остане достатъчно свободно време извън ежедневните и уж реални занимания - убийствени за духа според мен, но това е друга тема).
Та този пулт за управление, това е моя мозък. Чувам го, рядко - как щрака. Вързана в другата стая, мога само да предполагам как се работи на него. Знам, че е велико. Понякога чувам щраквания в продължение на 50 дни. Като сега. Редки моменти, които ме докосват до прекрасни картини.
А всъщност, съм си все така далеч от истината и все така в другата стая - по-близката до реалността. Реалността, в която съществува интернет и аз пиша това. На някакъв странен език, който скоро няма да разбирам. И който може би, някога, някъде - ще сънувам в полузабравен сън. И ще го сънувам няколко пъти. И после няколко пъти - ще го полузабравя.
Всъщност...
Абонамент за:
Публикации (Atom)