650 града

Искам 650 града

Трябва да преглътна дневното и да се отвържа. Трябва да спра да оставям сълзлива диря и да гледам в пресуваната пепел по пода.
Трябва да дишам, пак.

С изправен гръбнак и звездички в очите.
Със силни ръце и мощни крачки.
Със здрав бял дроб и жилави органи.

Но е толкова .. скапващо. Всичко топло, жегаво и потно. Всички, толкова самотни и изплашени, толкова безпътни и безсилни.
Допираме прашни рамене със Сизиф, не си говорим, само устичките ни леко клюмат, аха да заплачем.
Кога те настигнах, Сизифе, беше толкова далеч, толкова встрани?
Мълчиш.

Ще си отрежа квадрат на гърба и ще чакам.
Сизифе... не искам да вървя редом с теб. Предпочитам всичко да разруша и да избухна в пламък. И никакви феникси после.

Аз

Всичко, от което имаш нужда е в главата ти. Всичката светлина и оптимизъм, и кураж. И най-вече - силата да го усещаш. Имаш ли сила да си отвориш очите за света навън, той ще светне. И ще ухае на мед, на рози, на онова меко усещане за добрина.

Чувствам се все едно ще се омъжвам... За втори път впрочем. Преодолях (да!) един скапан брак; един безмълвен, студен развод; много черни купчини отрова. И усещането за свежест (живот) е все по-силно тази втора пролет. Все едно съм отново чиста, цяла.

Когато бях на 15 години си мислех:
- че никога няма да правя компромиси заради мъж
- че винаги ще имам цялата енергия, която е достатъчна за протест срещу скапанността
- че моите отнощения няма да са като тези между родителите ми - изнервени, пълни с полу-омраза и желание да правиш това, което наранява другия
- че всички хора са добри отвътре

... и така нататък.

Сега - повече от 10 години по-късно (минаха като миг, дори по-бързо) - осъзнавам, че съм правила толкова много компромиси, че съм се изкривила вътрешно. Предала съм идеалиста в мен, за да угодя на човек, за когото дори не съм сигурна, че има вътрешност , та камо ли добра такава.
Малко кофти. Чак леко забавно, защото вече не боли.

И така си ходя аз сега, тревата пак проскърцва под краката ми. Лъчите пак топлят, а хората пак са добри.
След развода станах малко по-вярваща в Бог - той вече има доста комплексен образ в съзнанието ми и много ми помага - самонастанявайки се в неговите очи, аз се оценявам отстрани. Защото, както казах, всичко е в главата ти.

А усещането за омъжване е лично мое си, прекрасно вътрешно изживяване, с което обозначавам необходимостта да държа някого за ръка, да обикаляме заедно прегърнати всичко, което света предлага - планини, пазари, конференции, банки, мостове, камъни, университети. Любовта е една малка смърт, към която съм твърде пристрастена. Благодаря.

Кокичета

Мразя да хвърлям букети от изсъхнали кокичета :(


.....


От няколко дена се чудя колко молекули H2O има в една чаша вода. Обещавам скоро да ги сметна.