Търсене в този блог

събота, 24 април 2010 г.

Saddest [blank]

И... какво ще правим, когато се изчерпим? Тоест, когато светлината спре да свети и топли, а само стои. Като на картинка, петниста, 2Д. Какво ще правим, когато сме гладни, грапави, ненужни, чужди и (отново!) самотни? Какво ще правим, когато рекламите светят зловещо, а не примамливо. Когато вече някакви си нанизи изсмукани думи не служат за друго, освен да досадят на изнервения ни слух - не продават вече тъкан.

С какви очи ще гледаме децата си, плод на една рекламна кампания с изтекъл вече срок на годност. Стара, неактуална. А те, децата, няма да са стари. Ще тичат и с поглед ще търсят от НАС напътствия за посоката. Какво ще им кажем тогава, набързо презрели и засрамени от голотата си...? Изчерпани, да.

Засрамени и сега, докато ръсим тази бъдеща пътека със захаросани положения и вадим от доста мазните джобове на мантата някакви измишльотини, полираме ги набързо в мръсничкия плат и ги предоставяме за оглед. Само мога да погледна надолу и да ти кажа, че се срамувам от тези панаирджийски истории. Единственото, което искам, е истина. И щом истината е, че ще живея завинаги С-А-М(-А), но не мисля да заплача и да се разкъсвам от болка и неизпълнен биологичен дълг към природата. Щом това е истината, добре - моята свобода е в нея. А първо - свободата, после всичко останало. Първом - свободата.

А, представи си, само си представи, че моята истина не е в самотата. Не е! Тогава няма да имаме деца - а Богове. Няма да носим манти - а ще сме голи. Няма да се срамуваме - а ще сме гениални. И никога, никога няма да сме самотни(, дори и да не те срещна... никога).

Усещането за истина струва повече от самата нея.

петък, 23 април 2010 г.

Все още...?

...



Все още не съм напълно ... будна (готова).



...

Видях, теб. Насън разбира се. Събуждането беше доста размито - първоначално: с усмивка, присегнах се да те погаля. После ме светна, че вече не си до мен. Кофти иронична усмивка, кафе.
Енергия! Да можеше да ме видиш сега.. де да можеше. Как летя, пея, танцувам, как живея. Щеше да ме обичаш вечно, както съм сигурна, че го правиш, но другаде. Любими мой. Само насън си спомням колко отдавна и колко различно те обичах. Колко много... Колко различно. Колко много. Сигурна съм, че и ти ме обичаш по онзи начин, там където си. Дори и ти не знаеш къде си.

Обичам те. Надали някога ще обичам някой друг така. Искам да го знаеш, но не мога да те достигна, колкото и (насън) да кръжа около съзнанието ти. Отвори се пак за мен... и ... двамата потъваме :-) ИСТИНА.

Обичам те.

-----

Даваш му име, губиш го. Нишки. Хвани ги.

понеделник, 19 април 2010 г.

the beast!

Звярът се събужда!!! Мъъррррр. Никой да не спи спокойно вече!

Въздух!

На кафе

Стоя си тихо срещу теб и пия горещо кафе. Мисля, че те гледам с доста светъл и одухотворен поглед - няма как, в такава компания като твоята съм повече от длъжна да съм красива ;) Как може да си толкова гениален, мамка му. С всяка дума завърташ такива гъсти, сочни и истински проекции, че чак се смущавам от неекзистенциалните моменти, които понякога имам, а въпреки това стоя сега, тук, с теб. Геният, Богът, Творецът. Поне за мен си това.
Всичко е толкова нереално, че дори кафето е по-ароматно, само защото си тук, до мен, и сетивата ми са се настроили да усещат повече. Знам, че ще си тръгнеш след няколко часа и въпреки това не ме боли още, замаяна съм и всеки миг е вечност. Никога няма да мога да пресъздам това, за което говорим. Това, с което ме обгръщаш. Ще избледнее, но ще тежи - като малко топче олово.

Направи ми пръстен, ще го нося вечно. С красиви извивки и камъни; с притопени нишки сребро; с малки, дишащи пори. Животът е еднакво хубав и в скучните ми дни, и когато си до мен. Когато си тръгнеш обаче, остави ми пръстена, за да имам запас от сребърни катализиращи йони, с които да усещам красотата и в скуката.

неделя, 18 април 2010 г.

Make them....

make them jealous. make them dream. make them live.

петък, 16 април 2010 г.

Едно от местата

Едно от местата, по които минах много внимателно - така, че да не се докосна и до грам реална частица от него. Като призрак, отгоре - леко над повърхността. С ръка, рисуваща по стената, без наистина да рисувам. Разговори, хора, години - през цялото време лежерно ги заобикалях, и това не си личеше. Изглеждах все едно наистина съм там.

Така живея. Далеч от местата, на които другите си мислят (ако въобще ги интресува), че съм. Вече владея до съвършенство симулираното присъствие, симулирания живот, симулирания смисъл. Всъщност спя. Много, много далеч. И само насън погалвам стените и пътищата, по които ходя. Но само насън, и то много рядко. Струва си да ходиш, наистина - бос, по калта. Да тичаш много, много... Тялото да е само актив - само мускули и сила. И здраве. И кален, с бели, подредени зъби, с открити рамене - да бъдеш прегръщан - наистина. А не като предмет - мазен, гладен и загубен.

Затова и обичам пролетта. Позволявам си волности през пролетта - позволявам си почти да се докосна до това, което ме заобикаля, защото ми харесва. Малко повече отколкото обикновено. Защото е зелено и мирише хубаво. Защото е живо и някак протестира срещу цялата наслоена сивота. Защото тревата ми обещава твърде изкусително да обгърне крака ми, когато стъпя върху нея. Пролет моя, вечно ще те обичам. И виждам. Независимо колко години прекарам, призрачно посещаваща публичния ми живот.

Пролет моя, заради теб ща сменя тази изнурена кожа с нова, блестяща. Гущерова, здрава. Заради теб ще сменя този метален мозък и този стъклен гръбнак. Заради теб ще разширя белият си дроб - двойно, тройно... И ще те дишам. Заради теб ще превкусвам онова усещане за прозрачна, гигантска, свежа вечност, което понякога секретира от незнайно къде из клетките ми. Напълва ги и ги дрогира - за кратко и завинаги.

Бурканчета, шишета, платнища, бижута ... кръгчета, квадратчета - всичко, в което сме подредили живота си в търсене на Бог и щастие. Толкова ненужно - точно като битието, което отказвам да изпълня напълно. И което никога няма да облека изцяло. Просто местата, в които не живея, ще стават все повече. Нищо - те са толкова еднакви...

***

Един ден ще те намеря, моя вдъхновяваща същност. Истинска, безкомпромисна и освобождаваща. Същността, до която ще се събуждам наистина. Наркотична, пролетна, цяла. Мека, топла буза. Абстрактно... засега е абстрактно. Но ще те обичам така, както дишам наистина, когато го правя ... Със затворени очи и пълно съзнание, без ограничения, без нищо тежко всъщност. Беззвучно, безнервно, идеално и истинско. И ще ползвам запазените си от реалността ръце, за да те галя и прегръщам. Топлината е чудо.

четвъртък, 15 април 2010 г.

Куб

-Накрая, аз мога само да се моля за прошка.
-Давам ти я, защото беше свободен.


Най-самотната сутрин от много време насам. Самотата и свободата са гигантски, многопластови вселени. Някаква птичка пее навън - свободна. Аз забивам букви-пирони на виртуален бял фон. Който после ще стане черен. Никога няма да получа прошка. Усещам все пак някаква лека празнина на мястото на насъбирала се тежест. Абсолютно сама съм отново. Ужасно е, но и някак започвам да свиквам. И да намирам малки цветни петна, танцуващи по листа на самотата. Самолекувам се, самоизраждам се - за хубаво. В абсолютната пустош - свежа, многоцветна спирала, жизнена като птича песен. Малък, таен, прибран танц. Малка, пъстра надежда - вече не да открия някой друг, а да открия себе си. И да е прекрасно. Сега зависи само от мен и от това каква съм.
Какъвто и да е пътят - лудост, смелост, самота - искам да е просто щастлив. И пълен. Дар от боговете - тези вътре в мен или от някакви други, няма значение. Няма значение какво е истина - в свят, в който няма реч и език, а само музика.

Нека се разпукват пролетните цветя и нека имам очи да ги видя. Цялата черна блажна боя се обелва, и цената е жестока. Плащаш я и не знаеш дали си струва. Така или иначе всички други живи са се оказали изчезващи, лъжливи сенки. Всичко, що е било истина, е станало неясен, сънлив спомен. Спомен за спомен. Години са се превърнали в преминаващи за секунда през съзнанието немощни импулси. И черната боя пада, цената се плаща, птицата пее за свобода и живот. Възможностите от тук нататък са много - може би някое дете ще я убие с въздушна пушка, или някой оцъклен дядо ще я отрови. А може би ще литне и ще отиде другаде, без никой да знае къде е. Ще изчезне от осезаемата реалност и ще стане мечта. Малки електромагнитни подскоци през вселените. А някое дете ще играе федербал пред хижа в планината. Цяла поляна пълна със смях, толкова много, че чак е плътен. Смесва се с песента на горските птици, избухва - есенцията на живота - Свободата.

неделя, 11 април 2010 г.

It's like a fever

Точно като треска. Започва долу ниско в краката, пълзи, пари, побърква те. Мислиш отново, виждаш отново. Страхуваш се отново. За живота ти, за вселената, въобще за Всичкото и за нещата, които някога по принцип са били във времето и пространстово, и дали са били всъщност.
Точно като червена, потна, пареща треска, която тече по вените. Тече като живот и убива като такъв.
Отново се отварят аспекти, вероятности, нишки, в които текат съзнанията - аз, ти, тя, другата тя, другия той, детето ни, вашето дете.... Дали? Някога? НЕ искам.
Като парче метално сирене. Изплашено, пластелиново, сгърчено, пропито. Малки токови удари, постоянно. Пробождания от иглички.

Ще те обичам вечно, сутрин ще те целувам по бузата, топла и мека. Навън ще има птички и свобода. Вселената ще е наша, малка и кръгла. Ще я подредим в един ъгъл, и ще я забравим, защото ще сме твърде заети с плуване из най-красивите потоци. И изкачване по най-меките поляни. Голи, топли, истински, цели. Истински, тоест завинаги, колкото и кратко и цялостно да е това.


или

Няма да те видя никога повече. Няма да те видя и сега. Ще отлетя покрай теб, леко болезнено, но до болка познато. Страшно самотно. Разкъртващо, смущаващо ... озлобено.

Тресе ме. Доста здраво. И ме е страх, защото, Бога ми, умирам от желание да подредя Вселената в някой светъл ъгъл и да отлетя Другаде.

четвъртък, 8 април 2010 г.

The secret ;)

За емоционалното състояние на една жена се съди по педикюра и.

Депресия -> смотани и забравени нокти на краката
Еуфория -> шарен, перфектно поддържан педикюр

Всичко друго е ала-бала :D

сряда, 7 април 2010 г.

Skype

И така, какъв цвят е пролетта? :)

Бучене, градина и чупене на клони. Ще ти помогна да го счупим, да. И ще вложа цялата си сила, която не е малко.

:) Какъв цвят е твоята пролет?

Не разбираш ли, че стоя в една градина и притеснено помагам на Зарко. Не знам защо точно на него. Как се сети да ми пишеш точно сега... Как. Мисля какво да ти отговоря, от разстоянието на моята лична паралелновселенска градина. Някъде от миналото.

Няма време. Пясък през длани. Отговаряй, защото и някой друг се кани да зададе същия въпрос.

Зелена. Здрасти. Ами просто зелена е. :)

Сбогом и благодаря за кафето.

All those lonely wednesdays

Пия си следобедното кафе с мляко. Вкусно е, вкусно е като мартини. И аз го пия като мартини - страстно :-)
За секунда през мозъка ми премина стрела любов (или любовна стрела, или червена тънка линия или каквото и да е в този смисъл). Аз Я обичам. Обичам новата приятелка на бившия ми мъж. И я обичам като мартини - страстно.
Но това беше само за секунда. Преглът.

Иначе, всичко е наред. Да, благодаря, че попита. Меко следобедно жужене с неясен произход.
Гърлобол, отегчение, фъстъчки. И от трите по много. Да се има предвид, че около думата отегчение има много невидими стрелкички - скука, безсилие, мързел, крайна ярост, сънища.

Абсолют :)

Бззт

събота, 3 април 2010 г.

8 кг. 8 кг? 8кг?!?!

Няколко месеца, осем (8) килограма отгоре.
Зара, спри се вече. Вярно, тази зима не си константно грипава полу-анорексичка. Но все пак?!

Какво става. Нещо различно? Остарявам ли, метаболизмът ли ми се забавя? Гени? Много плюскане?

Спри. НЕ за ден и два. Спри трайно. Спри да пълнееш. Искай резултати постоянно. И мисли, преди да ядеш боклуци. Мисли много, защото нещо грешно става в това твойто тяло. Нещо не като преди.

Искам те с 5 кг. по-малко. Скоро! Мисли.

петък, 2 април 2010 г.

Мега

Не яж тази бисквита. Не яж тази бисквита. Не яж тази бисквита.

В съвремнния свят от нас не се иска да ПРАВИМ неща, а да НЕ ПРАВИМ неща.

Не взимай наркотици
Не яж сладко
Не яж банички
Не пий кафе
Не стой по цял ден безцелно пред компютъра
Не пуши
...


Който успее да преодолее себе си, той печели. Неизвестно какво. Печели по-малък риск вероятно. От рак, затлъстяване и оглупяване. Не крачка напред, не крачка встрани, а крачка НЕ-назад.

Мисля, че съвсем се смахнах. По леглото ми има змии. Освен ако обичайните ми слухови халюцинации този път не са акомпанирани от зрителни.... и осезателни... .


Не халюцинирай.
Не бъди луд.


Всъщност обаче изядох бисквитата :-)