Търсене в този блог

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Another civilization gone

Рим. Банкет. Реки от вино и месо – във въздуха вибрира цвърчене на мас, разливаща се по препечените бутове. Масата е сервирана.

Императорът повръща, за да може да започне да яде отново - чист ... почти чист, отначало? Краят на една цивилизация, белязан от разпада на духа и от слабостта; от неспособността да станеш (от масата) и да бъдеш – реално да живееш. Разпадът на стомасите, породен от пихтиестия, мазен и пасивен Дух.

Разпадът на стомасите, който допълнително заразява и доразгражда своя пихтиест Творец. Разпадът на стомасите, който мирише на киселина и полусмляно месо; Разпадът на стомасите – който всъщност е болезнен.

Затова – пий, римлянино! Скрий се във виното, забрави собствения си разпад, усмихвай се блажено в повърнята си. Очите ти са затворени, а крайниците ти – безполезни. Всичко, което имаш, е пияния ти, възпълен с мас стомах. Дори не дишаш – единтвеното подобно на дихание действие, е повръщането ти. Пий и забравяй, потъвай в пасивност, покривай това, що нявга си наричал Разум, с килограми храна. И се моли – за прошка. И за пречистване.
В делириумното си бълнувание – моли се и си представяй суха кожа, обвила кости – лекото тяло на мъдреца, който рови в калта и яде корени. Който ходи, тича, пада и употребява тялото си, за да изпитва богатство от усещания и поредица от гладни нирвани.
Пий, римлянино – навсякъде, нявга и сега, завбъдеще – ти си все един и същ. Болният човек с разкапан и немощен дух... Загубеният сред собствените си мисловни коридори, които обикновено водят до едно и също място, наречено просто надолу.
Ти си краят на една цивилизация, на поредната цивилизация намерила някога зародиш и смисъл в съзнанието ти. Но ето пак, същият като милиарди други краища – потъващо в себе си, самоизяждащо се безсилие. Изяждащо всичко безсилие. Изпиващо всичко безсилие ... за да се нахрани? И за да стане още по-голямо... още по-безсилно.
Повръщаш, за да направиш опит да изровиш себе си, някъде там от разпада. Но веднъж почувствал празнината, бързо пак забравяш всичко друго и търсиш хилядите малки парчета месо, които да сдъвчиш или просто да глътнеш цели.

Така, римлянино, приключва и моята Цивилизация. Защото аз видях себе си в теб и чрез теб. Защото и аз построих пътеки от хиляди късове месо, които дъвчех набързо и които пращах към душата си. И я угоих. Тя стана мазна и пасивна, мързелив къс трансцедентна плазма - закърнял посредник между моята телесна същност и неизвестностите на небитието, които само в сънищата си сме помирисвали, но не помним.
Душата ми е затлъстяла – като тялото ми. И това е краят на моята цивилизация.

Не беше лесно да стигна до този извод, а камо ли да го напиша – защото всяка грозна дума е ИСТИНА. Но видях теб, тъжни, мазни римлянино... и видях себе си. В моято мръсно легло, в неоправената ми стая, която мирише на алкохол и храна. Аз – умираща и прегърнала своята топяща се Цивилизация. Аз, затлъстяла плътна сянка на някогашното момиче – фино, чисто... мислещо, но също така - често треперещо от страх и безсилие. Често плачещо, често изпитващо някаква почти божествена болка, каквато само неморално чувствителни хора могат да познаят.

Кого да обвиня? ... няма значение, нито смисъл.
Явно краят винаги е просто такъв – негероичен, тих, безсилен. Просто край.

сряда, 13 октомври 2010 г.

Камък

Да, всичко е ясно – оформи се през хилядите вечери, далеч от теб, от вас. Вечерите с вино и меден хляб. Вечерите на пълна самота – понякога желана, понякога тежка и почти емоционална.
Ти не знаеш, разбира се. За теб съм само изречение – тя е там и прави това и познава онова. Е, то там като тука, бе – ми казваш.
Ми какво да е ?! – отговарям подобаващо дръпнато. Но защо ли, защо ли, социопатке малка – се самоапострофирам секунда по-късно.... Той няма как да знае. Той беше далеч, далеч – всичките вечери, всички от първата до последната. Не знае...
Не знае за вакуума, напълван с шоколадови парчета. Не знае за сланината, окачена по краката и корема – символ на емоционалното хранене и прехранване. Там, да, точно там – където е същото като навсякъде. Където хората пак са самотни и ядат. Където пак е празно, макар и празнотата да е обримчена с красиви градинки, чисти букетчета и черен асфалт.
Същото е, скъпи, прости ми, че се изсмях пренебрежително на забележката ти. Ти просто нямаше как да знаеш... затворен в собственото си малко картонено паралелепипедче, пиещ и мечтаещ – какво си си мислил, че аз съм в рая ли? Какъв рай ... рай на рафинираната захар и хидрогенираната мазнина, опаковани в скъп станиол. И поднесени с финеС и обиграни жестове. Но от кого – от хора. От хора, които също като нас, ориенталците, плюят по капризната клиентела, псуват и я взимат на подбив – но тихичко и елегантно, зад бара някъде, далеч. Да му мисли омерзения станиол.

Проблемът, скъпи, е генерален. Проблемът е в мен. Проблемът е по-сериозен, отколкото предполагах. И разходката до другия край на света, освен сланина, ме дари и с прояснение по този въпрос. Каквото се е счупило, е надрало всичко по пътя си. И кръвоизливите са покрили цялата ми същност, повличайки я към взаимно гниене. Не съм усетила, анестетикът явно е бил силен. А анестетикът беше изненадата и шокът – конфликтът на морала с реалното случване. Тухла в стената. Тухла в главата. Нищо не усещаш – години. Отиваш на гъза на географията – и се преоткриваш: безчувствен, сланинест ръб. Носталгия? Роднини? Приятели?? Това никога не е било. И ти, скъпи, и целият ни разговор – това ме отегчава.
Ако си мислиш, че съм щастлива тук – лъжеш се. И то не защото и тук е същото, а защото АЗ съм си все същата...

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Far from perfect
Close to God

петък, 24 септември 2010 г.

Знаеш :)

Ще те срещна утре

Или най-късно вдругиден

Слънцето ще ни топли

вторник, 21 септември 2010 г.

I wish...

I wish someone cared the way I could understand.

Изсънувах си сънищата и се чувствам като пресушен поток. Толкова ми е пусто, че чак пари - по изгорелите, напечени камъни, нявга покрити от искяща вода.
Имам чувството, че съм умряла отново - точно като момичето, което е сънувало част от онези сънища, които ме тормозиха толкова дни. Които се завърнаха от небитието и се материализираха в мозъка ми, за да изживея отново онези минали времена, отвъд Всичкото.

Сега имам само сухи камъни. И слънце, което пари и прогаря. Камъните са покрити с тъничка кожа и хич не е безболезнено.

***
За да оставя всичко това настрани, взех скитническата торбичка и си тръгнах. С малко хляб и няколко парчета плат - буквално. За не-знам-кой-път. Мислех си, че вече съм се установила. Че вече ще живея като другите. Че ще свикна с работно време от 8.30 до 17.30. Че ще се смея с колежките в офиса, ще си сипвам вода от диспенсера и ще я нося до бюрото, излъчвайки увереността, че всичко това има някакъв смисъл.
Fuck it.

Не можах.

И точно преди да се смажа тотално и да се спаружа в собствената си тъга, възможността се появи. Гушнах я и за замъкнах с мен, отново. Пак ново легло. Пак съм си забравила кламерите и сапунеркатa. Пак изоставих всички и пак най-тежкото е не това, че съм ги изоставила. А това, че осъзнавам - пак - как точно тези Всички са просто случайни. Не са моите приятели, моето семейство, моите хора. Просто хора са, някои си - част от тях са били около мен през целия ми смислен живот. И все пак, не са моите хора. Фалш, с вкус на кафе, сладки разговори и почти споделени електромагнитни честоти. Но не моите. Близки до тях. Просто близки.

И така - галимацията от вълнуващи сънища свърши. Аз си тръгнах, отново. Кръговратът често е отегчителен. Както и промяната. Утре ще мина още няколко хиляди километра. Заспя ли тази нощ, прекрачвам истинския праг. И отивам другаде. Другаде - отвъд промяната. По-далече от промяната. Качествено далеч от всичко познато - за да прегърна себе си и да пусна копчето на електромагнитния ми излъчвател. Този път искам да срещна нови хора - наистина мои. Наистина, напълно и завинаги.

неделя, 12 септември 2010 г.

Септември ли е вече...

Странни сънища и случвания - за около 50 дни "пресънувах" - тоест сънувах отново - всички по-значими и метафизични сънища, които някога съм сънувала в смисления си живот. Всъщност беше толкова странно, че не съм сигурна дали всички сънища са от този живот. Някои са от минали хилядолетия, а други ще са от бъдещи. Помня ги с такива детайли, а те дори не са се случили. Част от тях дори не са се случили дори и насън в това столетие.

Не знам дали сте сънували тежината на вековете. Или разговори с хора, които виждате уж за пръв път, но познавате по-добре, отколкото познавате родителите си. Или себе си. Или най-близките си приятели. Места, лабиринти, минало, бъдеще. Излизам от себе си, от дома си, от настоящето. Отивам другаде. Излизам дори от човешкото.

Дори от Вселенското. Отвъд отвъдното. Отвъд обяснимото. Отвъд картините, които алкалоидите могат да докарат. Отвъд праволинейното и криволинейното.
На моменти се чувствам като че ли се прибирам вкъщи - в моята форма и смисъл. Аз съм чисто усещане, съвършена сетивност - и то на мястото си, някъде там където няма енергия и материя, духовност, черни дупки, безкрайност или ограниченост. Моят дом е удобен... неописуем - точен и естествен. Божествен.

Реално, датата е такава, че са минали около 50 дни откакто сънувам всичко това - сънувано безкрайно много пъти, или може би само веднъж... или може би за пръв път, а усещането, че ми е познато, е най-измамното в случая.
Реално, броят на сънищата е размит, но - около 100, или 150. В някои от тях има разговори, в други - само усещания. Но какви усещания - божественост и съвършенство. Аз съм дете, после съм жена. А след това - вече е няколко века по-рано.

Пулт за управление - с хиляди функции. А аз съм с вързани очи и крака, безпомощна - в друга стая. Знам, че пултът е там и чувам понякога, твърде рядко, как щракат бутоните му. Това е всичко, което знам. По това съдя за Голямата истина, която всичко хора търсим (ако разбира се, ни остане достатъчно свободно време извън ежедневните и уж реални занимания - убийствени за духа според мен, но това е друга тема).
Та този пулт за управление, това е моя мозък. Чувам го, рядко - как щрака. Вързана в другата стая, мога само да предполагам как се работи на него. Знам, че е велико. Понякога чувам щраквания в продължение на 50 дни. Като сега. Редки моменти, които ме докосват до прекрасни картини.

А всъщност, съм си все така далеч от истината и все така в другата стая - по-близката до реалността. Реалността, в която съществува интернет и аз пиша това. На някакъв странен език, който скоро няма да разбирам. И който може би, някога, някъде - ще сънувам в полузабравен сън. И ще го сънувам няколко пъти. И после няколко пъти - ще го полузабравя.

Всъщност...

четвъртък, 26 август 2010 г.

Ще те трия

Подреждах си хаотичните драсканици, документи, картинки и тн. И трих трих трих. Това го пействам тук, че смятам и него да изтрия от харда. Изобщо не помня кога, как и защо съм го писала...


Аз съм обла форма на Господ. Най-вече носа и бузите, които всеки ден виждам подстранен ъгъл през очите си. Очите, мили, свързват мозъка и света. Съня и света. Истината и истината.
Казвам се Пуста Равнина, но звучащо по-красиво. Казвам се Загубен Спомен. Казвам се ... . Казвам се Нострадамус.
Или по-точно – казвах се. Сега съм само сянка, превъплъщение на истинската любов. Сега съм няколко ноти в полето на безкрая. Векторното поле без вектори. Сълза и камък. Вълна и частица. Затварям око и се моля за сълза, колкото и да е просто. А получавам камък. Може би не трябва толкова настоятелно да те гледам, докато се моля. Сигурно трябва да погледна към хоризонта, за да стане вълната частица – сълза.

Зашо толкова искам да имам име? Защото нещо свършва, този път рязко. Не както предните пъти, когато загубих спомените си плавно и неусетно. Този път е осезаемо и силно.
Ако аз седна на този стол и държа чаша чай, ще бъда китайка по червени копринени дрехи. Ще гледам неразбиращо защото за първи път съм китайка.
Но ще стана и ще мина през само един сън, и ще бъда плод. В пясъка, някъде. Цял и малко ударен от камъче, някога, някъде.
Тази книга не търси извод, защото той е вече – всичко, което някога искам да правя на този свят, е да обичам и да ме обичат. каквото и да съм.

сряда, 25 август 2010 г.

Обръщане

Обичам да готвя. Да махам кожата на пилето, да задушавам парчета месо, да чупя мъртви вече кости и да се усмихвам на котката ми - тя ме гледа гладно и втренчено. Жестоки очи има, древни и зли.

Обичам да пълня с парчета портокали свински плешки, да заливам със сос от сметана и сини сливи, да фламбирам в пламъци горящ коняк. Карамелът се разтапя някак бавно. Мъничко кръв изтича от костта и докосва карамеленото плато. Всичко става кафяво.

Очите на котката ми са искрящо жълти.


Това е моята природа. Това ме освобождава. Лов, убийство ако щеш. Касапство. Оцеляване. Истинско. Там няма стрес. Няма хартии, които полепват по тялото ми и му пречат да диша.

Чувам всеки ден - колеги, познати, хора на улицата.. Чувам и себе си.

In non particular order чувам:

"Телефон 1, телефон 2, телефон 10, факс, хиляда и-мейла, бюрокрация, притеснения, тракане на зъби. Кафе, кафе, кафе. Приятелят ми ми изневерява, какво да правя? Не се чувствам жива?! Затворено ми е, депресирана съм. Искам да се напия. Напих се, повръщах и бях още по-самотен. Вече съм на 34, искам да се оженя оженя ОЖЕНЯ. Чувствам, че не вървя на никъде. Отвътре съм обърнат и тъжен. "Самотен - всеки ден по различен начин, но все така безкрайно". Кожата ми гледа на вътре, животът - истинският такъв - се концентира ВЪТРЕ в мен и ми тежи, защото няма път навън - няма реална проекция. Липсват ми приятелите. Не съм дишала истински от години. Боли ме, всяка сутрин е тежка. По обед не усещам нищо, а вечер ям чипс - с люти чушки."


Затова обичам да готвя - запушвам си ушите. И режа, и режа, и режа. Животът е био-състезание: хормонални бури. Секс, лов, мускули, тичане, пот, болка. Ще сготвя всичко това и ще го изпия. Жива.

Омръзна ми от дочути разговори на депресирани плъхове, депресирани програмисти, депресирани нереализирани инженери. Омръзна ми от моите собствени мисли, така противни и НИКАКВИ понякога. Нека всичко изтече към мускулите. Напълнете се ... и на лов!


И моите очи ще станат жълти.

:)

събота, 31 юли 2010 г.

My way

Ей тва е. Списък. Да ми е подреденичко така и да се забавлявам.

1. Извратеният

Лежим на тесен и съмнително чист диван. Голи, жега. Правили сме много, много секс. Той е потен и гледа в тавана (също съмнително чист), аз си мисля за сандвич с препечен хляб и лютеница. Мълчим и преглъщаме, всеки неговите си слюнки. Нещо като психеделична бездна, много драматично и наситено. И в същото време все така... мазнеещо от пот. Той би цвилил от радост, ако най-добрият му приятел спи с мен. Или кучето на най-добрия му приятел.

2. Притесненият

Ревнив, стиска ме за ръката и се оглежда - целият свят може да ме вземе, мен - единствената, която му обърна внимание. И му изтри очилата. В началото ми е весело - уау, на някого му пука за мен! После ми е скучно и тъпо. Изобщо не ме интересува, че ще му разбия крехкото зубърско сърце, което той е решил така самоотвержено да ми завещае - само 'щото не знае какво друго да го прави. Досада.

3. Месарят

Той работи в голяма верига магазини - има трион, а сигурно и скалпел. Цял ден пори мръвки. Тук сигурно би било логично да напиша "А цяла вечер пори мен". Но - първо: това би било доста грубо като изказ. И второ: не беше вярно. Цяла вечер пиехме бири и обмисляхме същността на месото - такова едно меко и просто. Пльоснато на този свят. Като нашата разплескана, и все пак доста забавна връзка. Само добри чувства иначе!

4. Мъжът

Спретнат, строен и красив. Със сравнително запазена психика. Има мечти - нещо толкова странно напоследък. И още по-странното: те съвпадат с моите. Всичко е толкова перфектно, че аха-аха да измислим имена на децата си. И да си напишем завещанията, а после да се хванем за сбръчканите ръце и да предадем богу дух - след цял живот, който сме отдали един на друг.
Не, мерси. Избягах. Прекалено съвършено.

5. Затварящият цикъла

Още един дегенерат. Тоя път на средна възраст. Прилики с номер 1: таванът пак е мръсен. Зяпайки го (таванът де) си мисля как се появяват тези петна - може би е опръскан с бира, а после някой целенасочено е подхвърлял картофена яхния насам-натам. Иначе момчето е така доста умно, но тялото му е преждевременно състарено и хилаво. Вече не съм на 16 и това не ми е особено интересно. Ще си търся някой по-атлетичен.

6. Най-добрият приятел

Тук има една доста сериозна пауза откъм връзки. Запълнена с много пиянски вечери с приятели. Всъщност паузата беше толкова дълга, че с част от най-старите ми дружки се скарахме и разделихме завинаги. Намерих си и нови, но не е същото. Всичко се скапва. Наздраве.

7. Атлетът

За тоя аз лично не бих си стиснала одобрително ръката. Идеята беше да видя какво е да си с МЪЖ, ама от тия с мускулите. Така, не беше лошо. Но някакси той се оглежда и опипва повече отколкото оглежда и опипва мен. Носи ме насам натам, не се уморява лесно и е потресаващо самовлюбен. Освен това е с по-съвършена кожа от моята. Той скъса с мен. По инфантилен начин. Може би му крадях от времето за тренировки. Или просто не ставам. Who knows.

8. ХХХ

Излизам към 19ч. доста отегчена от нас. Полугладна (като ми е тъжно не ям). Напивам се като пич за около 2 часа и въобще не помня какво съм правила в останалите 6, но беше забавно. Имам торта по дънките. Но това го установявам на другия ден по обед - тогава се събуждам (за жалост), пия вода (бля) и се виждам таг-ната във фейсбук от най-добрата ми приятелка (благодаря ти, Мила!)- омотана в ръцете на някакъв симпатичен младеж с размазана физиономия (снимките са размазани). И черният ми дроб. Твърде много скоби, твърде много неизвестни.

Не ми се пише повече. От едно изпълнено с идеали дете, с блестяща косичка и бели крачета, с наивни очи и готовност да обичам - се превърнах в какичка с тенденция за леличка: (уж) коравосърдечна, аемоционална, цинична, студена, нещастна и тенекиена. Чакаме сега следваща звезда - някой романтик например. Отдавна не съм повръщала след напиване с вино :)))

сряда, 28 юли 2010 г.

Марс

Не съм спала 54 часа :)

Цък цък :)

Като под вода е - трудно придвижване и приглушен шум...
Или като в небето - бързо преминаващи реактивни самолети.
До довечера има още толкова време, сигурно и до марс ще отида, да видя местните Богове (Бъроуз, здрасти ;) ).

Колко интересно можело да стане ей така, за няколко дни. Буквално.

вторник, 20 юли 2010 г.

crossing skies

Sharing is everything

Изгрев
Съвършено тяло, съвършено лице
Съвършени детайли
Приказна, мека, вълшебна душевност
Пътешествие с лодка
Планински въздух
Лято
Аромат
Свобода
Творчество
Залез

Ако не ги споделиш, това са само думи. Като самотата. Мога да отида в който си бар си поискам и да ме облепят с усмивки, с целувки. Да ме искат и да ме имат. И няма да съм самотна: ще имам кожа, очи. Ще имам оценка на качествата, било то и само на очевадните такива. Ще имам някаква експресия и смисъл - бил той и пиянски. Човешко е.
Но не ходя. Мечтая си за теб. Лятото не ме интересува без теб. Въздуха, залезите, лодките, боровете, водата, птиците, чантите за пикник, морския тен - знам, че са там някъде, но не ги искам без теб. Знам, че остарявам. Знам, че е безсмислено. Знам, че губя всичко. Но няма да излезна. Не искам оценка в бар. Не искам оценка на улицата. Не искам оценка от групата непознати индивиди, които са просто съвкупност от протеини и други молекули. Не искам да търся и да ме търсят.

Съвършенството да си гледа работата. Искам теб. Животът ми е любовна балада. Вкъщи, далеч от света. Далеч от признанията и възхитата. Далеч от какъвто и да е реално обезпечен смисъл.

Животът ми е романтика - несподелена.

петък, 16 юли 2010 г.

Скучно разказче

Легнах си в 20:40 и станах в 3:12

Всички спят, или поне така изглежда на пръв поглед. Някой от горния етаж (пиян студент, примерно) мучи.

Правя си тостер и кафе, сядам в леглото и тихичко пускам музика. Хубавичко оплесквам всичко в трохи, но аз така или иначе съм си едно еволюирало прасе. Разливам кафето - добре, че беше на дъното. Утре ще пера. Тоест след няколко часа, когато светът официално се събуди. Сега съм извън системата, сори - а прането е част от системата. Call me later.

Така, какво може да прави човек в 3ч сутринта? Утре не съм на работа, така че - всичко може да прави. Замислям се за един джогинг, но мързелът ми явно също е буден - лягам назад (баш върху петното от кафе) и се разтягам сладичко върху завивките - хубаво е, пробвайте. В работни дни не го правя, какъв пропуск.

Ще ми се над мен да няма таван - а звезди. И дъжд. Дъжд в 3ч би било прекрасно случване. Сигурно ще има някакъв божествен аромат. Дъжд в 3ч... ако го събера в някакво съдче, ще си имам жива вода - като тази от приказките: която лекува всичко, връща живота и пази от лудост.

Явно съм заспала.

В 8ч. се събуждам - вече не е толкова магично. Същото като всеки ден. Светло, разсъбуждащо се. И над мен все така таван. Мога само да се размърдам и - мрънкайки - да ходя да потичам. Даже не мисля дали ме мързи - то е като седмо кафе за деня: вече не значи нищо.

Жива вода, жива вода - само това си мисля смътно - Ще купя съдче за теб и ще те чакам.

сряда, 14 юли 2010 г.

Like me

Like me(!), like me(!), like me(!)

Когато т. нар. обстоятелства са сбъркани, или иначе казано - нищо не е наред - харесвай ме.

Сигурно в някой минал живот или пък в някоя паралелна вселена съм стояла гладна, гола и зъзнеща и съм си мечтала всичко да е наред - тоест да имам къща, хляб и плат да се завия. Комбинацията от трите е била в съзнанието ми перфектното щастие - основата за божествени деяния на бистрия ми ум.

Сега, негладна, разположена в удобна стая и добре облечена - за какво мечтая? Пак за перфектното щастие, ама тоя път си го представям като абстрактно петно свобода.

Свободна и гладна
Сита и закована

Хм.

И все пак няма да се разсърдя, ако ме харесваш. Харесвай ме, искам да преглъщам, щото тая буца расте и пречи. Искам да пътувам, харесвай ме, за Бога!
Харесай ме, Късмет, харесай ме и мен... поне веднъж, като за начало. После пак, и пак. И пак!

петък, 9 юли 2010 г.

Австралиецът

Пийваме биричка с приятели, втора трета пета ... и започваме леко да фъфлим, да се хилим и да се прегръщаме. Говорим си часове наред, не помня какво - някакви наши си работи. Обсъдихме живота, секса, колективите на работното място, екс-тръпките, некст-тръпките и в съзнанието ми (освен хилеж) остана и идеята на Нелка, че женското сърце е шиииироко и винаги има място за още една любов.

Ей ме на, не съм толкова млада вече, а винаги съм вярвала, че това с многолюбовието не е вярно. Една единствена любов, до живот - това е. Ако е щастлива (каквото и да значи това?!?) - добре. Ако не е - край, сърцето изсъхва, завинаги. Помахва на купчината тор, останала от пира на ангелите и се вкаменява forever and ever.

До днес. Или може би до снощи, защото в момента, в който Нели сподели този така дълбокомислен извод, си дадох реално сметка за ситуацията, в която съм от няколко месеца.


Обичам двама. Австралиец и японец. Обичам двама. Сърцето ми не е изсъхнало. Или от скоро пак е топло - усещането е все едно зелено стръкче трева е поникнало - силно и наивно - върху сивкава пукнатина. И това ми ти стръкче категорично заявява, че пукнатината, сухотата, жегата и пустотата няма да ги бъде: то е там. Засега малко и нежно. Засега.
Скоро пак ще имам живо сърце.

И в същото време не съм се чувствала по-отвратително в такъв аспект никога. Защо двама?!? Защо не един, който да е новият Първи. Защо не един, който да обичам изцяло, вярно, отдадено и тн бла бла както аз си знам.
Двама. Не се познават.

Австралиецът е слънце. И твърди за мен същото, постоянно. Имам нужда от неговото постоянство. Той е до мен сега, вчера, по обед, докато спя, докато пия кафе сама, докато пия кафе несама, докато чета, докато работя. Утре пак ще е до мен. Меко, нежно покривало със стабилно социално положение и потресаващо запомнящ се външен вид. Уникален по рода си, поглед на кинозвезда, уста - толкова амбициозна, че изкривява пространството. И той е до мен. Хохохо.

Азиатецът. Всъщност първо се влюбих в азиатеца - миналата година още. Видяхме се случайно - служебно събиране. След 40 мин вече му направих закачлива забележка да спре да говори за работа и му казах да си налее розе, за да ми прави компания на терасата - докато допивам моето. Това естествено прерастна в разговор до 5.30 сутринта, няколко изпити бутилки вино и много смях, детски спомени и планове за синхронно плуване. Разделихме се някак бързо. Поддържахме известно време някаква виртуална връзка, в която той ми правеше намеци, а аз се правех на недостижима сърничка. Сигурно защото той си замина за Япония и наистина се чувствах ( по дяволите :( ) доста недостижима. После си позволи да ме игнорира, когато имах нужда от някого. Никой не може да ме игнорира. Ever.
Забравих за тръпката, забравих за изписаните тонове букви. И се отдадох на моите меланхолични моменти.

В това време някак постепенно се срещах с австралиеца, но не го виждах. "Да, да" - казвах му, съгласявах се с плановете му, усмихвах му се. Но не го чувах. Не го питах, не го исках. Мислех си за моя японец, който ме игнорира. Пиех и си мислих. Смеех се на шегите на австралиеца, но от вътре ми беше пусто. Дойде пролет, аз продължавах да си мисля ... сезонът на разцъфналите вишни. Японски. По дяволите.

Ден, нощ, ден. Австралиецът изчезна, времето не ме интересуваше, бях другаде.

Пауза. Дупки. Музика. Кафе с кофи, разговори за секс с приятелки, рисуване с пастел. От време на време разговори с австралиеца. Чувахме се, но аз даже не обръщах внимание от къде ми се обажда, бях заета да си човъркам стените на черните дупки. Само дето след няколко такива разговора с него започнах да се усмихвам. Да се лигавя по моя си начин, да спортувам по-често, да готвя и да се плезя на децата по улицата закачливо, докато намусените им майки плюеха по бащите им.
Моят австралиец ми спаси живота тази пролет. Сливат ми се месеци. Дни, секунди. Изведнъж се изпотих, почервенях, затреперих. Обичах го. Не се влюбих постепенно и плавно - просто една сутрин се събудих не просто влюбена, а размазана от любов. Залепена за стената, потна, с разкъсано от емоции сърце - същинска малка емо-тийн дива, която реве и рисува сърца, вярва във вечната любов и понякога иска да се самоубие, защото животът е гаден. Само дето не ревях.

Австралиецът и аз. Толкова цветя никога не съм имала около мен. Обожавах отново. Но не го мислех, не страдах, не се страхувах. Чисто и просто се затрупвахме един с друг, с мечтите и идеите си, с настроенията си, с планове, с лигави смешки. Такива очи... такива думи. Спирам. Знаете как е.

Само дето изведнъж се появи моя японец. Неосъществената тръпка - мислех че съм го забравила: пък и какво толкова да му помня, видяла съм го за няколко часа и после сме споделяли няколко влажни електронни излияния. Като го видях обаче, вселената леееко спря за миг, трансформира се във чук и ме прасна по главата. Кипеж.
Каза ми, че ми носи тефтерче със специални листове. Специално за мен. И че иска да го посрещна с чиния специална мусака в къщата му в едно небезизвестно голямо българско село. Мило ми стана - забавно и топло. Това беше всичко друго, но НЕ и игнориране. Направихме малък план за лятна отпуска заедно - е, разбира се и в компанията на още няколко човека от фирмата и едно голямо барбекю.

Угризения. Обичам двама. Аз, която вярвах в моногамността на моето сърце - както божествата в множество религии са единствени. Аз, която изстрадах неверността на един разгонен пор. И изплаках толкова сълзи, че в следващите си осемстотин прераждания ще имам закърнели слъзни канали. Както и да е.

Обичам двама. Не знам какво ще стане. Женското сърце ... е пълно с много богове. Пазете ме.

понеделник, 5 юли 2010 г.

650 града

Искам 650 града

Трябва да преглътна дневното и да се отвържа. Трябва да спра да оставям сълзлива диря и да гледам в пресуваната пепел по пода.
Трябва да дишам, пак.

С изправен гръбнак и звездички в очите.
Със силни ръце и мощни крачки.
Със здрав бял дроб и жилави органи.

Но е толкова .. скапващо. Всичко топло, жегаво и потно. Всички, толкова самотни и изплашени, толкова безпътни и безсилни.
Допираме прашни рамене със Сизиф, не си говорим, само устичките ни леко клюмат, аха да заплачем.
Кога те настигнах, Сизифе, беше толкова далеч, толкова встрани?
Мълчиш.

Ще си отрежа квадрат на гърба и ще чакам.
Сизифе... не искам да вървя редом с теб. Предпочитам всичко да разруша и да избухна в пламък. И никакви феникси после.

неделя, 4 юли 2010 г.

Синтезирам мускули от хляб...
...гоня нощни пеперуди...

...Преди да повърна
вдъхновението е най-силно

Сънят се обозначава като поредица разбъркани срички
подерица
ри по по ца дери дери по
по ри
сън

Ето, друго място
Представи си, там

Е друго.

Не помниш


***

God! I'm so HIGH i don't believe in PAIN anymore.

четвъртък, 24 юни 2010 г.

Нямам вдъхновение

Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.
Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение. Нямам вдъхновение.

НЯМАМ
ВДЪХНОВЕНИЕ

Искам да бъда твоя муза. Искам да ме осмислиш и нарисуваш - да ми сложиш контурите, които да обожавам и в които да живея. Искам да ми изградиш клетка, на чийто под да лежа сладко вързана. Искам да ме покриваш със златни пластове, да дишаш моя планински въздух. Да махнещ всички други шумове, да изгониш всички други хора с техните тикове и опулени очи. Да махнеш всичко вибриращо и нервно. Да изчистиш един квадратен метър само за мен - там да живея за кратко, но наистина. И там да изгоря, да стана на свита шушулка пепел: безсмислена и твоя. Стисни ме и се усмихни - пак ще сме заедно, само след мъничко, когато долетиш до мен и до мястото, където съм заминала чрез огъня.


Но това просто няма да се случи, защото

НЯМАМ
ВДЪХНОВЕНИЕ

.

24062010

Какво ли знам аз... даже закуската си не помня.

Приятелите си не помня
Кучето си не помня
Лицето си не помня
И твоето също

Целият ми свят е бегли асоциации, които срамежливо споделям, надявайки се никой да не усети, че чийтвам.

Знам, че съм красива и го приемам за факт, но не знам и не помня какво точно значи това.

Знам, че те обичах. So .... vague. Знам, че е било истина, смисъл, всичко. Сега е просто казване, даже не ми прошумолява около сърцето.
Знам, че хората са егоистични, извратени животинки. И все пак искам да те прегръщам в идеалната страна на крехките неделни палачинки, топлото слънце и перфектните тела, озарени от божествена душевност. Примерно.

Знам, че си осмислял толкова много вечери - музиката ми, реакциите в мозъка и ТИ, мили мой единствен. Алелуя, смисъл, горя и живея.
...Както сега знам, че реактивите се изчерпаха и химията просто не се случва; пак ми останаха само чорапите за пране, разкъсаните тревожни мисли и горчивичкото кафе, дето ми присяда из застаряващия хранопровод.

Вече не съм изненадана, потресена и страдаща поради факта, че ме мамят, игнорират, изоставят and so on.
Изобщо, порастването е адаптация - адаптираш се към красивите пейзажи, породени от новата тръпка - от новия малъг Bог, който осмисля отново живота ти. Е, само че вече си знаеш, че няма да е forever and ever. Че новият малък Бог реално е същия егоист, какъвто си и ти. Че хубавите вселенски усещания са просто ... сладка плява.

♫ Нека похрупаме и попреживяме заедно, толкова е слънчево и красиво! А после - да, довиждане. Свръхчовеците в нас се понапасоха заедно, разходиха се из полянката пред Рая и сега се прибират в земните си къщички, че имат чорапи за пране. Нали, таковата.. да бъдем практични. И... (поглеждаме се смутено) ... звездните нощи, мечтането и електричеството докато се държим за ръце - добре ни беше, да. Довиждане.

вторник, 22 юни 2010 г.

You

Вечер започва да се излива, много вода, голяма вода, много вода, много вода.

Помита и свързва с миналото, с бъдещето и с абсолюта.

Пада на камъни, шуми, събаря.

Много синя, много кръгла, много ивичеста вода.

Музика, вдъхновение, частички смисъл. Само след залез слънце.

Чашата бира е обичай - течното злато на древни цивилизации, убеждаващи ме в Смисъл. А то какво - само времево наслагване. Отгоре е така.

Времето върви нагоре и ни издига, за да гледаме в дупката, дето е надолу. И да чоплим мислено наслоените пластове, кръщавайки ги смислени. Нишки музика, единствената чистота.

Музика, танц, пот и мускули. Допир и огън. Зъби и кожа. Единствения траен смисъл. Единственото непрекъснато случване. Или може би вече е прекъснато, в ерата на бетона и квадратите. И любовта по интернет, сладка и идеалистична. Но без кожа и без пот, без огън и музика, без див допир. Без сладък живот в порите.


И все пак аз те обичам - така както обичам сферите съвършенство в мозъка ми.
Така, както обичам сутрините и кафето. Така, както обичам живота и истината.


Ще дойде и нашето лято (тук неволна написвам тяло). 60 години самота. Гледано отгоре... просто още 60 години сиво в кръга на живота.

неделя, 13 юни 2010 г.

As I want you to be

Свръххормонална струя, няколко вселенски часа.
Слънцето пече ароматно, въздухът е жив. Сърцето ми тупа.
Няколко часа жлезите пулсират.
Няколко часа, за които си струваше годината застиналост.
Няколко часа, които свършиха.


Ще се повторят. Пристрастена съм към тях.
Ще си ги взема от света - както наркоман си намира метадон.
И после, на всеки техен край, ще застивам като крива, глинена стомна - чакаща новата струя изворна вода, която да осмисли формата и.

четвъртък, 10 юни 2010 г.

year after year

Вечността е безкрайна права. Прекрачваш я, спираш и поглеждаш. Тя става точка. Без маса, без пространствени измерения, без рационален израз.
Това е моментът на абослютната тишина. Прошумоляване и край, сграбчва те за гърлото и е тихо. Ушите се опитват тихичко да жужат поради непривичната ситуация, но твърде скоро след това въобще нямаш уши.

Точката е кратка. Пространство - време. Псевдопространство - вечност. Псевдоматерия - усещане. Тишина. И пак. Точката е кратка.

Вълна и частица. Поемане на въздух (вълна) - издишане (частица). Цикъл. Туптене на сърце. Вълна - частица. Вълна - частица. Вълна - частица. Точка. Точка. Тире. Точка. Тире. Точка. Тире. Тире.

Морзова азбука.

Хора? Общуване. Любов. Бог.

Точката е кратка.
Безсъние, изгризан молив. Проекция върху лист - от другия край на достижимото, през мозъка, до хартията. В равнината - за по-лесно. Нищо, че проектираните измерения са 10... 20... 100? Ще оцветим контурите и ще стане по-ясно.

Творчество. Покълване. Човек.

Сутрин. Палачинки с мед. Листо мента. Топла пара. Нося ги към любимия човек. Вървя ли с купата или не? Движа ли се? Къде се движа? Усещам ли тежест - все пак кристална купа с 15 палачинки. Работят ли мускулите? Къде всъщност съм аз в целия този момент - точка?

Творчество - животворна нишка между мен и моето тяло. Между мен и моите палачинки. Между мен и моите криле. Между мен и мен.
Творчество - моя единствена свобода.

То не е точка. По-скоро тире. Безкрайно тире. Кратка точка. Любов и метафизика. Бетон и 100 години грозни паралелепипеди. Сладко от рози и фабрика.
Време и пространство - вечният (?!) синхрон, вечно вплетени - в нас.
Творчество - опит да ги проектираме на лист - ПРЕД нас. И да ги оцветим, за да ги видим и да спокойно да отдъхнем, усмихнати!

Въпросът е дали можеш да паднеш достатъчно високо или да скочиш достатъчно ниско, за да излезеш от рождената рамка и нейната рамка, и нейната рамка... Всеки поглед автоматично поставя точки и граници, било то и безкрайни. Каквото и чудо да е абсолютната истина, предполагам е извън точките. Ще я срещнем в някой друг пространствено-времеви комплекс: с чисто нова концепция, която не можем да си представим, ограничени от сегашния си замисъл.

Дотогава - точка, тире, точка. Точката е кратка. Електронът е вълна и частица. Аз съм бог и човек.

Времето е кратно на моите мисли.

сряда, 9 юни 2010 г.

Ноти

По-отвратително от собственото безсилие НЯМА.
В този смисъл - отвратена съм от себе си - от това, че се стряскам. От това, което измоделирах от живота си. От това, че съм неогранизирана и неадекватна. От това, че съм никаква.


Забравям усещания. Забравям се. Забравям истински моменти и ги заменям за ... плява. Скоро нечия плевня ще гори.


Забравям и какво е да си щастлив. Целодневно усмихната съм, чувствам се добре с приятелите ми, правя планове за неясното бъдеще, но съм оптимист. Всички ме познават като такъв. И ми се чудят дори - не мрънкам (освен в този блог :D), спортувам, готвя, смея се. И както се казваше в някакъв тъп американски филм - спя сама само ако така пожелая аз.

И все пак - нещо ми щрака отвътре, нещо безкрайно нещастно и плачещо. Нещо малко, схлупено около себе си, тъжно и самотно. Плаче си и от време на време премигва с адски тъжните си очи. Нещо добро. Нещо, което всички изостават. Дори и аз - заливам го със сутрешно кафе, работа, рисуване с пастели, фейсбук, радостни крясъци.

Но в един момент три ноти, една песен, 2 куплета. И всичко е крах и прах. Цялата публична аз, цялата вътрешна аз, светът, вселената, размислите, разума. Остава само нещото. И то е винаги все така тъжно и вързано с вериги.

Целият свят ли трябва да преплувам, за да ги скъсам... Безпомощна съм. Пред себе си. А това най-боли. Прощавай, че не мога да те отвържа. Мога само да поплача с теб, но това няма да намали самоотвращението ми.
Прощавай.

понеделник, 7 юни 2010 г.

Кратки сутрешни размисли (cliché!)

От дупката, в която съм в момента, често поглеждам нагоре и си мисля какво е щастието. Жалкото е, че точно в тези моменти някой мазно ми се изхрачва на челото, но вече започвам да го възприемем като нещо от нормалното ежедневие - остарявам, к'во да се прави.

Та ето какво е за мен щастие.

Щастие е да си полезен за любимия човек ( да му напишеш домашното в някое междучасие, когато е суперзакъсал и притеснен, че след 7 минути ще го изпитват на съчинение по испански).
Щастие е да се събудиш сутрин и въздухът да е зелен и свеж, пълен с кислород.
Щастие е си махнеш бельото, да сложиш надраскана раница и удобни обувки и да зарежеш градската стагнация.
Щастие е да докопаш дзен-струната и често да си посвирваш на нея.
Щастие е да си потен от спорт - да усещаш тялото си още повече твое, още повече живо, още повече функционално и полезно.
Щастие е да откриеш точно твоя дом на тази Земя, а ако си и истински щастливец - и да заведеш точния любим човек там.
Щастие е да обичаш някой, с който си напълно свободен и развиващ потенциала си.
Щастие е и той да те обича :)
Щастие е да имаш сила да изправиш рамене въпреки блатната обстановка.
Щастие е да се усмихваш на непознати и да виждаш как нещо прещраква и те стават по-ведри и истински, макар и леко смутени.
Щастие е да имаш време да си цял и спокоен - насаме само с твоята любима музика, която изкопава истинската ти същност, поизтупва я от наслояванията и и помага да разцъфти отново.
Щастие е да сготвиш на някой.
Щастие е и светът от време на време да ти отвръща с хубаво - късметът е щастие.
И още толкова много.

неделя, 30 май 2010 г.

Следобед пак

Не исках да пиша това. Но вече е време да си призная - усещам омразата на хората. Като някаква парализа е - за всяко мое свободно движение, за всяка снежнобяла усмивка, за всеки целенасочен поглед - получавам също толкова целенасочена омраза. Или завист. Или просто малка, жалка злобичка.
Страх ме е. Суеверно - от тези потоци жлъч. Все едно съм ... на някаква дисекционна маса и омразата ме разфасова на парчета, оглеждани и наблюдавани. Анализирани и опипвани, в търсене на Причината за движенията, усмивките и устремените погледи.

Задушаващо е, а аз не мога да го спра. Мога само да се надявам да го преодолея, да мина някакво ниво НАД това. И скалпелите да не могат да ме достигнат.

А най-лошото е, че за момента тази омраза ме скапва, спира... натъжава. И ме прави самотна. Имам нужда от пълна социална изолация, десет дни в гора. За да избягам от постоянното представление и мизерничката сцена. За да ме забрави гладната тълпа от кухи същества, която търси малко емоционална храна за бедното си съществуване.

Аз съм човека, който тича бос по трева в парка. Аз съм човека, който си сменя цвета на косата драстично и постоянно. Аз съм човека, който живя три дни под листа в Родопите с двама почти непознати. Аз рисувам зад картините, ходя гола вкъщи, пуша много пури и пия много вино. Аз обичам повече животните, отколкото хората. Ходя без сутиен, имам мускули вместо целулит, обичам да флиртувам в магазина (особено на щанда с макарони). Ходя сама на кино, пея силно и грешно, готвя красиво.

Аз съм човека, който не може да продължава да живее в този жилищен блок, в такава близост с емоционално и физически размити същества. Поне душевно съм хванала пътя за другаде. Работя по въпроса и краката ми да се отправят натам, понасяйки и симпатичната ми глава.

Аз съм човека, който ще продължава да диша. Точка.

Аз

Всичко, от което имаш нужда е в главата ти. Всичката светлина и оптимизъм, и кураж. И най-вече - силата да го усещаш. Имаш ли сила да си отвориш очите за света навън, той ще светне. И ще ухае на мед, на рози, на онова меко усещане за добрина.

Чувствам се все едно ще се омъжвам... За втори път впрочем. Преодолях (да!) един скапан брак; един безмълвен, студен развод; много черни купчини отрова. И усещането за свежест (живот) е все по-силно тази втора пролет. Все едно съм отново чиста, цяла.

Когато бях на 15 години си мислех:
- че никога няма да правя компромиси заради мъж
- че винаги ще имам цялата енергия, която е достатъчна за протест срещу скапанността
- че моите отнощения няма да са като тези между родителите ми - изнервени, пълни с полу-омраза и желание да правиш това, което наранява другия
- че всички хора са добри отвътре

... и така нататък.

Сега - повече от 10 години по-късно (минаха като миг, дори по-бързо) - осъзнавам, че съм правила толкова много компромиси, че съм се изкривила вътрешно. Предала съм идеалиста в мен, за да угодя на човек, за когото дори не съм сигурна, че има вътрешност , та камо ли добра такава.
Малко кофти. Чак леко забавно, защото вече не боли.

И така си ходя аз сега, тревата пак проскърцва под краката ми. Лъчите пак топлят, а хората пак са добри.
След развода станах малко по-вярваща в Бог - той вече има доста комплексен образ в съзнанието ми и много ми помага - самонастанявайки се в неговите очи, аз се оценявам отстрани. Защото, както казах, всичко е в главата ти.

А усещането за омъжване е лично мое си, прекрасно вътрешно изживяване, с което обозначавам необходимостта да държа някого за ръка, да обикаляме заедно прегърнати всичко, което света предлага - планини, пазари, конференции, банки, мостове, камъни, университети. Любовта е една малка смърт, към която съм твърде пристрастена. Благодаря.

сряда, 26 май 2010 г.

Покана за кафе

Стои до букетчето маслодайна роза на бюрото. Цитирам :)

"Пращам ти моето копие - обиколих целия град и целия интернет, но книгата е изчерпана от наличност! И то от много време.

Дано я преиздадат, защото ужасно много искам да ти я подаря... И да - може да е грубо, но ти заемам моето копие - за да я прочетеш, но не и да я усетиш като твоя, защото си я искам :р Ще ми я върнеш на 9 юни, сряда, когато ще пием кафе заедно. Идвам си в България! :) И."



Иванеееее, marry me :D

понеделник, 24 май 2010 г.

Абитуриенти 2010 - лежерно

Стоя си по размъкнат домашен анцунг и се опитвам да се съсредоточа. Някой звъни на вратата. Чорлава, изсулена и несъсредоточена - отварям. Съседката от 5тия етаж. Имали абитуриент. Бла бла, бонбони, соленки. Довечета щяло да е шумно, поканили си били музиканти ( Холи Крайст xDD), в 18.30 шял да слезне пред блока, ако съм искала да ида да го видя.

Затварям и мигновенно зацапвам изнервената майчина физиономия в съзнанието си. Дотътрям се до чашата с кафето и работя 6 часа. Цък. flash

Вечерям краставица с извара. И осъзнавам, че не е шумно. Даже е необичайно тихо. Може бързо бързо да са се напили роднините, усмивчиците да са се изкривили в уста на заспал пияница, а надписът "HATE" на вратовете на целокупното родословие да блещука слабичко.

Замислям се обаче, живеем едни връз други по тия блокове толкова семейства и хора и животни. Един има бал, друг - бута стена, трети - лежи болен. Кой е прав?
Пропук.

still around

Под няколко торби с дрехи намирам хармоника, птица от хартия и жълт лист с редове, дупки и най-вече петна от индиго.

Сутрин в автобуса бабите са в еднакви сини униформи на малки дупки.

Индиго - само 15 години са минали, а вече никой не го ползва. Спомням си колко беше меко на допир. Мирише ли на индиго, значи и печката с дърва на баба е наблизо. То стоеше в скрина до печката. И съхнеше.

Ако ходя с много, много леко отворена уста - ще съм над нещата, предимно над бабите в автобуса - символ на загубените души а.к.а. загубените спомени. Алелуя.

Под торбите с дрехи имаше и спомени. Не мога да повярвам, че съм изгубила толкова много. И че го губя (многото) всяка минута от ежедневието си, в която не си спомням за него. Дядо, куче, детска любов, лято и щурчета. Зародиши истини. Зародиши смисъл - и вярата, че ще пораснат, ще се развият и ще бъдат. Явно всичко, което успях да постигна, е да губя спомени за времена, в които съм притежавала поне зародиши на пълен живот.

Белият дроб се отваря и затваря. Никога, ама не никога до край. Не забравяй. Полуробот. Отваря и затваря. Леко отворена уста - връзка с Бог, връвчица на пръста; а да - и гледай само напред. Ти си моето любимо социално зомби, влез в роля и не излизай.

... И пак забравяш какво си изгубил, не плачеш, не спиш. Е, да, ядеш - мях кожа с рецептори и гънки. Гениални сами по себе си, защото човешкият оргазнизъм безспорно е велика биохимична лаборатория. Но напълно ненужни в случая на това пробуждане. Срещнахме се отново. Всички мои същности, на вас говоря. Отново на кръстопътя в стомаха. Здрасти. Не ме гледай смутено. А ти, там - дето пътуваш с отворена уста, вземи мигни малко. Зомби.
Чувствителното момиче, дето е седнало до ония стомашни жлези - вземи се събуди малко, защото ми омръзна от преживяне на камъни. Ще обичаш ли отново или да продължавам с бетоннокаменните констукции?

И вие, всички останали. Благодаря ви. И довиждане. Отново губя. И спомен за вас. И апетит.
Каква безполезна биохимична лаборатория, Господи.

петък, 21 май 2010 г.

no way / yes way

Лигави сме - с креееехки като точени кори съзнания, чието вдъхновение се изпарява като малко, страхливо, бяло зайче - хоп, изчезва. Дим да го няма, както се казва в приказките.
Всеки ден мога да се удивлявам колко брилянтни, открили максималната истина умове има и е имало на този свят. И колко невидими в ежедневието са те.

Защо ми говорят отвсякъде за храна, данъци, пътища и дрехи, а не за Роджър Зелазни? Да си дойдем на думата - Роджър е гений. Всичките пътеки, по които минава мисълта му, са съвършени и богати - повече от нормалното. Неволни изрази и подмятания, уж ей така появяващи се в повествованието, са концентрирана истина и дълбокофилософски мироглед, често маскиран зад смислени и мегазабавни шеги.

Правя си асоциация и със Саут Парк - чудесна анимацийка, в която ценя най-много точно това уж неволно и спонтанно вмъкване на истинност и трезва преценка на реалността, присъща за универсалното човешко същество (това филмче ме накара да почувствам близък и симпатичен средностатистическия американски тийнейджър, защото се оказа, че с него мнооого си приличаме).

...

Но не, ежедневието ми е пазаруване, работа, тъпата музика на съседа и вероятно опита на "световната конспирация" да ме накара да повярвам, че земята е плоска; всички хора - полудебили; а смисъла - парите. Те и те са плоски милите.
А прекрасните и истински неща, мили Роджър, се разбягват като бели зайци. Остава да се питаме само колко дълбоко отива заешката дупка ;)
... Това при условие, че последваме заека де. А не сме малко хората, които го следваме. Просто не се набиваме на очи.

вторник, 18 май 2010 г.

god damn titles

От къде да черпя вдъхновение? От пътечката на Алиса (отвратителна книжка)? От серийките за доктор Хаус ( чудесна историйка за това колко всъщност си приличаме ние, хората)? От космоса, който, по дяволите, не познавам?

Днес на отиване към магазина си мислех, че би било чудесно да съм първия човек, който е стъпил на луната. Щото аз наистина си мисля, че американците са поизмислили тяхното ходене до там. Та значи, аз съм първа на луната - как става това ли? Ами, в седемте минути, които ме делят от стаята до етажерките на хипермаркета, успях да реша, че съм поканена в свръх секретен проект, влизам в специално съоръжение и ми слагат някакви тръбички и жички. После се замислих - как за Бога ще знам, че наистина съм отишла до луната.. А примерно просто не са ме надрусали. Или убили. Нищо не знаем ние - нито какво има отвъд 4те процента позната (хахаха) Вселена, нито какво има в собствените ни глави (от които, о, Диалектическа Красота, използваме също така 4 %).

И ако аз си мисля за 1 секунда преди да умра/отида до луната, че отивам на луната - доколко истина ще е това и ще бъде ли достатъчна, за да черпя вдъхновение от нея?

От къде другите хора черпят вдъхновение? Колко правилно и ясно построен въпрос. Няма метафизика и сбъркани електромагнитни сигнали. Няма гениални изводи - само празни интервали между думите. Няма неразбрани сънища, които не помним ... а ни беше страх, в 4 през нощта - когато се събудихме все едно в някой минал или бъдещ живот. Дишащи, меки ембриони - истински яйца. А после, на сутринта всичко беше наред: добро утро, тоалетна нещо, кафенце да предложа?

И никакво вдъхновение. В този свят. Само блед спомен за ембриона. И малки зародиши чувства - с цвят. Зелени, като динозавър. Милионите години нямат никакво значение, ако все пак се окаже, че този свят не съществува.
В такъв случай впрочем, и ходене ми като първооткривател по луната би било доста ... незначимо. Ако сега не ме сръчкваха неясни иглички от неясен сън, сънуван незнайно кога, този текст нямаше да значи нищо. Но усещането е твърде истинско... въпреки че се връщат само 4 % от съня/сънищата/смислите.

И ако другите хора черпят вдъхновение от Живота си, аз ходя до магазина за мед и се провъзгласявам за първооткривател на луната. А вдъхновение черпя от бледи, стари ( имам съмнения, че са толкова стари, че дори не съм ги сънувала в този живот) сънища.

петък, 14 май 2010 г.

Инсайд/аутсайд

При условие, че от заобикалящата ме среда ме вълнуват единствено щурчетата, фитнеса и мечтите - в момента чистосърдечно заявявам, че съм на път да прекарам прекрасен петък: в компанията на доста бира, много щурчета, моята музика и натрупана от спорт умора.

И караоке! ♫

вторник, 11 май 2010 г.

Днес!

Нещо ми е странно цял ден. Леко превъзбудено. А то защо - щурчетата се пробудили! Лято иде, ей! :)

Ей!!!

събота, 8 май 2010 г.

Перфектният ден

Ставам раничко, както винаги. Мисля си бегло за задачите, които имам да свърша; за малкото време, за неяснотите, за мързела и липсата на мотивация. Кафето нагарча, ям трудно. И решавам, преди да подхвана всичко, що имам да върша, да опиша перфектния ден. И да си пожелая един ден да го изживея целия!

Перфектният ден ... започва

... с птички, които пеят рано сутринта. Събуждам се напълно наспана и свежа, на голямо бяло легло - широооко и покрито с меки, удобни за гушкане възглавници. Прозорецът има дървени щори и е леко отворен - колкото да влиза освежаваща струя въздух. Изгревът е на косъм от разцъфване - трябва само да стана и да излезна на терасата, за да избухне пред мен... По-нататък е лесно - ароматно кафе с много бита сметана и канелени бисквитки. Ум, свободен от задължения и грижи, поне за 1 ден. Някакво цветно списание за акомпанимент, удобен бял стол на терасата и вдигнати на парапета крака - боси, с нарисувани цветчета по ноктите.
Така, кафето е изпито - заедно с поне половин литър вода, за едно сладко връщане към изначалото на живота. Слагам екипа - обичания потник с къси панталони - и правя крос по брега (явно се намирам в близост до море/океан) и някаква разтягаща-стягаща гимнастика. Баня, фреш портокал и закуска.

Вече е 9ч. Скъсани дънки, полепнала тениска и фотоапарат - и беж на разгодка. В раницата нося вода и сандвичи. Взимам и кучето, да - разбира се, че имам и куче в този перфектен ден. Немска овчарка, много усмихнато и жизнено. Двамата ще слушаме музика, ще разглеждаме тревички и камъчета и ще се препичаме на слънце. Пикникът минава в пълно блаженство - много слънце, много зелено, много жужене и птичи песни - сиреч, много свобода. Най-вече - там, на поточето, при студената планинска вода, която отнася всяка досадна идея за смисъл и изискване. Смазва я категорично и елегантно, просто тежко течейки надолу. Прекарвам часове точно на това място - пътека и извор, кръстопът и сфера, съществуващо и несъществуващо.
На връщане се събувам боса. Прибираме се в просторната стая и вече е следобед. Умората е всичко, всичко. Няма по-живо усещане от това за уморено, пулсиращо тяло. Просто му се наслаждавам, отмаряйки. Музика, птички, истински въздух. И сега идват приятелите - моите трима, но истински приятели. Ще пием коктейли на една рогозка под голямото дърво в двора и ще си говорим смешки и интелигентни неща от света на науката, които ще представяме пак като смешки. Приятелите, с които ядем плодов сладолед до тотално размазване, с които си помагаме там, където другите се предават. Приятелите, които ми идват на гости в 2ч. сутритна, за да си направим палачинки и да пием много, много бира от кутийки. Приятелите, с които танцуваме боси и с които се качваме на колата редовно, за да се махнем от сивите парчета живот. И така нататък.
Прекарвам вечерта си с тях, и имам всичко на този свят. Всичко. Гледаме звездите и дишаме - не говорим. Дишаме - не мислим. Дишаме и живеем, там - на някакво просторно, бяло и свободно място.

***

Здравей, клавиатура.
Здравей, компютър.
Хайде, на работа.

петък, 7 май 2010 г.

I knew it...

Винаги се срещаме отново.

Ще се издуя като балон - пълен с години наслояван, но НЕизживян живот. Стига ми само да усетя една пора от твоето тяло, и пак ще заживея - машинките ми ще се усмихнат и ще заработят. Ти ще ми кажеш, че те боли и ще си наистина объркан от много, много години насам. Защото, ако не друго, аз мога да премажа иначе уредения ти живот. Мога да те накарам да надскочиш болестите на тялото и духа си и да тръгнеш с мен. Мога да ти дам въздух от другаде и да те завия със съвършенство, за да изсънуваш най-истинския си сън.

Ще се гледаме в насълзените небесни очи, прави по средата на зимна и доста сива улица. И аз поне ще знам, че ако ти докосна ръката, просто ще умра там - на секундата. А ти ще ровиш из съзнанието си, търсейки някакъв спомен от живота, който си имал преди тази среща с мен, случайна и тежка. Но няма да намериш, всичко е останало ДОЛУ някъде. И ти знаеш, че няма да го намериш, защото не искаш да го намериш вече, след като си ме видял отново.
Знаеш, че и това ще бъде кратко - после пак ще си долу, а аз ще си тръгна леко и твърде внимателно - нищо не трябва да докосвам в този гнусен град. Ще те оставя объркан и с прекрасни насълзени очи. Сън от тежка вода и прекалено голяма истина. Твърде голяма, за да бъде усвоена. Абсолютът не е за всеки. Може би безразлично ще я подритвам, тази съвършена истина, неусвоявайки я, надолу по сивата улица. А ти все така ще си някъде зад мен, объркан - заведен до моите простори и върнат по своя воля или поради каквото там поражда вечната ни раздяла.

Ще се срещнем отново обаче. Винаги - винаги се срещаме отново. Аз - носеща моята песен, която никъде другаде не звучи така, както само ти можеш да я чуеш. И ти - прекрасен, светъл, ароматен и свободен. Creating universes. За малко. Лъчът обаче е безкраен. Затова и се срещаме винаги отново, по пътя.

понеделник, 3 май 2010 г.

Липссссса

Липсва ми време, което никога не е било.
Липсват ми приятели, които никога не са съществували.
Липсва ми сърце, което никога не съм имала.

(смели, живи, жилави, изобретателни, мечтаещи, хлъзгави и силни, свободни)...

Ей ти я змията от Библейските притчи - ссссс.

Превръщам се в някаква капсулирана форма на някакъв живот. Цветчетата от маргаритката се късат всеки ден и се пускат по течението на реката, и така ми липсват. Но само ги гледам, остарявайки. Малко яд, малко жлъч, малко безсилие. След години може би истерия. Стиссскай зъби и старей, и нека ти липсват времето, приятелите и сърцето. В крайна сметка, без тях - какво друго можеш да правиш? Само едно - да се съссстоиш из празните Вселенски пространства, застинал в абсолютната нула - чакайки хаоса да те отведе на някоя перфектна Сфера, където да провалиш райската безтегловност на Адам.


А дотогава - докато пускаш маргаритките по течението, със стиснати зъби и набръчкани очи - можеш да бодеш по изгорелите треви босите си крака до кръв. Болката носи усещане за живот, дори и в някои особено депресивни вечери. Вероятно.

събота, 24 април 2010 г.

Saddest [blank]

И... какво ще правим, когато се изчерпим? Тоест, когато светлината спре да свети и топли, а само стои. Като на картинка, петниста, 2Д. Какво ще правим, когато сме гладни, грапави, ненужни, чужди и (отново!) самотни? Какво ще правим, когато рекламите светят зловещо, а не примамливо. Когато вече някакви си нанизи изсмукани думи не служат за друго, освен да досадят на изнервения ни слух - не продават вече тъкан.

С какви очи ще гледаме децата си, плод на една рекламна кампания с изтекъл вече срок на годност. Стара, неактуална. А те, децата, няма да са стари. Ще тичат и с поглед ще търсят от НАС напътствия за посоката. Какво ще им кажем тогава, набързо презрели и засрамени от голотата си...? Изчерпани, да.

Засрамени и сега, докато ръсим тази бъдеща пътека със захаросани положения и вадим от доста мазните джобове на мантата някакви измишльотини, полираме ги набързо в мръсничкия плат и ги предоставяме за оглед. Само мога да погледна надолу и да ти кажа, че се срамувам от тези панаирджийски истории. Единственото, което искам, е истина. И щом истината е, че ще живея завинаги С-А-М(-А), но не мисля да заплача и да се разкъсвам от болка и неизпълнен биологичен дълг към природата. Щом това е истината, добре - моята свобода е в нея. А първо - свободата, после всичко останало. Първом - свободата.

А, представи си, само си представи, че моята истина не е в самотата. Не е! Тогава няма да имаме деца - а Богове. Няма да носим манти - а ще сме голи. Няма да се срамуваме - а ще сме гениални. И никога, никога няма да сме самотни(, дори и да не те срещна... никога).

Усещането за истина струва повече от самата нея.

петък, 23 април 2010 г.

Все още...?

...



Все още не съм напълно ... будна (готова).



...

Видях, теб. Насън разбира се. Събуждането беше доста размито - първоначално: с усмивка, присегнах се да те погаля. После ме светна, че вече не си до мен. Кофти иронична усмивка, кафе.
Енергия! Да можеше да ме видиш сега.. де да можеше. Как летя, пея, танцувам, как живея. Щеше да ме обичаш вечно, както съм сигурна, че го правиш, но другаде. Любими мой. Само насън си спомням колко отдавна и колко различно те обичах. Колко много... Колко различно. Колко много. Сигурна съм, че и ти ме обичаш по онзи начин, там където си. Дори и ти не знаеш къде си.

Обичам те. Надали някога ще обичам някой друг така. Искам да го знаеш, но не мога да те достигна, колкото и (насън) да кръжа около съзнанието ти. Отвори се пак за мен... и ... двамата потъваме :-) ИСТИНА.

Обичам те.

-----

Даваш му име, губиш го. Нишки. Хвани ги.

понеделник, 19 април 2010 г.

the beast!

Звярът се събужда!!! Мъъррррр. Никой да не спи спокойно вече!

Въздух!

На кафе

Стоя си тихо срещу теб и пия горещо кафе. Мисля, че те гледам с доста светъл и одухотворен поглед - няма как, в такава компания като твоята съм повече от длъжна да съм красива ;) Как може да си толкова гениален, мамка му. С всяка дума завърташ такива гъсти, сочни и истински проекции, че чак се смущавам от неекзистенциалните моменти, които понякога имам, а въпреки това стоя сега, тук, с теб. Геният, Богът, Творецът. Поне за мен си това.
Всичко е толкова нереално, че дори кафето е по-ароматно, само защото си тук, до мен, и сетивата ми са се настроили да усещат повече. Знам, че ще си тръгнеш след няколко часа и въпреки това не ме боли още, замаяна съм и всеки миг е вечност. Никога няма да мога да пресъздам това, за което говорим. Това, с което ме обгръщаш. Ще избледнее, но ще тежи - като малко топче олово.

Направи ми пръстен, ще го нося вечно. С красиви извивки и камъни; с притопени нишки сребро; с малки, дишащи пори. Животът е еднакво хубав и в скучните ми дни, и когато си до мен. Когато си тръгнеш обаче, остави ми пръстена, за да имам запас от сребърни катализиращи йони, с които да усещам красотата и в скуката.

неделя, 18 април 2010 г.

Make them....

make them jealous. make them dream. make them live.

петък, 16 април 2010 г.

Едно от местата

Едно от местата, по които минах много внимателно - така, че да не се докосна и до грам реална частица от него. Като призрак, отгоре - леко над повърхността. С ръка, рисуваща по стената, без наистина да рисувам. Разговори, хора, години - през цялото време лежерно ги заобикалях, и това не си личеше. Изглеждах все едно наистина съм там.

Така живея. Далеч от местата, на които другите си мислят (ако въобще ги интресува), че съм. Вече владея до съвършенство симулираното присъствие, симулирания живот, симулирания смисъл. Всъщност спя. Много, много далеч. И само насън погалвам стените и пътищата, по които ходя. Но само насън, и то много рядко. Струва си да ходиш, наистина - бос, по калта. Да тичаш много, много... Тялото да е само актив - само мускули и сила. И здраве. И кален, с бели, подредени зъби, с открити рамене - да бъдеш прегръщан - наистина. А не като предмет - мазен, гладен и загубен.

Затова и обичам пролетта. Позволявам си волности през пролетта - позволявам си почти да се докосна до това, което ме заобикаля, защото ми харесва. Малко повече отколкото обикновено. Защото е зелено и мирише хубаво. Защото е живо и някак протестира срещу цялата наслоена сивота. Защото тревата ми обещава твърде изкусително да обгърне крака ми, когато стъпя върху нея. Пролет моя, вечно ще те обичам. И виждам. Независимо колко години прекарам, призрачно посещаваща публичния ми живот.

Пролет моя, заради теб ща сменя тази изнурена кожа с нова, блестяща. Гущерова, здрава. Заради теб ще сменя този метален мозък и този стъклен гръбнак. Заради теб ще разширя белият си дроб - двойно, тройно... И ще те дишам. Заради теб ще превкусвам онова усещане за прозрачна, гигантска, свежа вечност, което понякога секретира от незнайно къде из клетките ми. Напълва ги и ги дрогира - за кратко и завинаги.

Бурканчета, шишета, платнища, бижута ... кръгчета, квадратчета - всичко, в което сме подредили живота си в търсене на Бог и щастие. Толкова ненужно - точно като битието, което отказвам да изпълня напълно. И което никога няма да облека изцяло. Просто местата, в които не живея, ще стават все повече. Нищо - те са толкова еднакви...

***

Един ден ще те намеря, моя вдъхновяваща същност. Истинска, безкомпромисна и освобождаваща. Същността, до която ще се събуждам наистина. Наркотична, пролетна, цяла. Мека, топла буза. Абстрактно... засега е абстрактно. Но ще те обичам така, както дишам наистина, когато го правя ... Със затворени очи и пълно съзнание, без ограничения, без нищо тежко всъщност. Беззвучно, безнервно, идеално и истинско. И ще ползвам запазените си от реалността ръце, за да те галя и прегръщам. Топлината е чудо.

четвъртък, 15 април 2010 г.

Куб

-Накрая, аз мога само да се моля за прошка.
-Давам ти я, защото беше свободен.


Най-самотната сутрин от много време насам. Самотата и свободата са гигантски, многопластови вселени. Някаква птичка пее навън - свободна. Аз забивам букви-пирони на виртуален бял фон. Който после ще стане черен. Никога няма да получа прошка. Усещам все пак някаква лека празнина на мястото на насъбирала се тежест. Абсолютно сама съм отново. Ужасно е, но и някак започвам да свиквам. И да намирам малки цветни петна, танцуващи по листа на самотата. Самолекувам се, самоизраждам се - за хубаво. В абсолютната пустош - свежа, многоцветна спирала, жизнена като птича песен. Малък, таен, прибран танц. Малка, пъстра надежда - вече не да открия някой друг, а да открия себе си. И да е прекрасно. Сега зависи само от мен и от това каква съм.
Какъвто и да е пътят - лудост, смелост, самота - искам да е просто щастлив. И пълен. Дар от боговете - тези вътре в мен или от някакви други, няма значение. Няма значение какво е истина - в свят, в който няма реч и език, а само музика.

Нека се разпукват пролетните цветя и нека имам очи да ги видя. Цялата черна блажна боя се обелва, и цената е жестока. Плащаш я и не знаеш дали си струва. Така или иначе всички други живи са се оказали изчезващи, лъжливи сенки. Всичко, що е било истина, е станало неясен, сънлив спомен. Спомен за спомен. Години са се превърнали в преминаващи за секунда през съзнанието немощни импулси. И черната боя пада, цената се плаща, птицата пее за свобода и живот. Възможностите от тук нататък са много - може би някое дете ще я убие с въздушна пушка, или някой оцъклен дядо ще я отрови. А може би ще литне и ще отиде другаде, без никой да знае къде е. Ще изчезне от осезаемата реалност и ще стане мечта. Малки електромагнитни подскоци през вселените. А някое дете ще играе федербал пред хижа в планината. Цяла поляна пълна със смях, толкова много, че чак е плътен. Смесва се с песента на горските птици, избухва - есенцията на живота - Свободата.

неделя, 11 април 2010 г.

It's like a fever

Точно като треска. Започва долу ниско в краката, пълзи, пари, побърква те. Мислиш отново, виждаш отново. Страхуваш се отново. За живота ти, за вселената, въобще за Всичкото и за нещата, които някога по принцип са били във времето и пространстово, и дали са били всъщност.
Точно като червена, потна, пареща треска, която тече по вените. Тече като живот и убива като такъв.
Отново се отварят аспекти, вероятности, нишки, в които текат съзнанията - аз, ти, тя, другата тя, другия той, детето ни, вашето дете.... Дали? Някога? НЕ искам.
Като парче метално сирене. Изплашено, пластелиново, сгърчено, пропито. Малки токови удари, постоянно. Пробождания от иглички.

Ще те обичам вечно, сутрин ще те целувам по бузата, топла и мека. Навън ще има птички и свобода. Вселената ще е наша, малка и кръгла. Ще я подредим в един ъгъл, и ще я забравим, защото ще сме твърде заети с плуване из най-красивите потоци. И изкачване по най-меките поляни. Голи, топли, истински, цели. Истински, тоест завинаги, колкото и кратко и цялостно да е това.


или

Няма да те видя никога повече. Няма да те видя и сега. Ще отлетя покрай теб, леко болезнено, но до болка познато. Страшно самотно. Разкъртващо, смущаващо ... озлобено.

Тресе ме. Доста здраво. И ме е страх, защото, Бога ми, умирам от желание да подредя Вселената в някой светъл ъгъл и да отлетя Другаде.

четвъртък, 8 април 2010 г.

The secret ;)

За емоционалното състояние на една жена се съди по педикюра и.

Депресия -> смотани и забравени нокти на краката
Еуфория -> шарен, перфектно поддържан педикюр

Всичко друго е ала-бала :D

сряда, 7 април 2010 г.

Skype

И така, какъв цвят е пролетта? :)

Бучене, градина и чупене на клони. Ще ти помогна да го счупим, да. И ще вложа цялата си сила, която не е малко.

:) Какъв цвят е твоята пролет?

Не разбираш ли, че стоя в една градина и притеснено помагам на Зарко. Не знам защо точно на него. Как се сети да ми пишеш точно сега... Как. Мисля какво да ти отговоря, от разстоянието на моята лична паралелновселенска градина. Някъде от миналото.

Няма време. Пясък през длани. Отговаряй, защото и някой друг се кани да зададе същия въпрос.

Зелена. Здрасти. Ами просто зелена е. :)

Сбогом и благодаря за кафето.

All those lonely wednesdays

Пия си следобедното кафе с мляко. Вкусно е, вкусно е като мартини. И аз го пия като мартини - страстно :-)
За секунда през мозъка ми премина стрела любов (или любовна стрела, или червена тънка линия или каквото и да е в този смисъл). Аз Я обичам. Обичам новата приятелка на бившия ми мъж. И я обичам като мартини - страстно.
Но това беше само за секунда. Преглът.

Иначе, всичко е наред. Да, благодаря, че попита. Меко следобедно жужене с неясен произход.
Гърлобол, отегчение, фъстъчки. И от трите по много. Да се има предвид, че около думата отегчение има много невидими стрелкички - скука, безсилие, мързел, крайна ярост, сънища.

Абсолют :)

Бззт

събота, 3 април 2010 г.

8 кг. 8 кг? 8кг?!?!

Няколко месеца, осем (8) килограма отгоре.
Зара, спри се вече. Вярно, тази зима не си константно грипава полу-анорексичка. Но все пак?!

Какво става. Нещо различно? Остарявам ли, метаболизмът ли ми се забавя? Гени? Много плюскане?

Спри. НЕ за ден и два. Спри трайно. Спри да пълнееш. Искай резултати постоянно. И мисли, преди да ядеш боклуци. Мисли много, защото нещо грешно става в това твойто тяло. Нещо не като преди.

Искам те с 5 кг. по-малко. Скоро! Мисли.

петък, 2 април 2010 г.

Мега

Не яж тази бисквита. Не яж тази бисквита. Не яж тази бисквита.

В съвремнния свят от нас не се иска да ПРАВИМ неща, а да НЕ ПРАВИМ неща.

Не взимай наркотици
Не яж сладко
Не яж банички
Не пий кафе
Не стой по цял ден безцелно пред компютъра
Не пуши
...


Който успее да преодолее себе си, той печели. Неизвестно какво. Печели по-малък риск вероятно. От рак, затлъстяване и оглупяване. Не крачка напред, не крачка встрани, а крачка НЕ-назад.

Мисля, че съвсем се смахнах. По леглото ми има змии. Освен ако обичайните ми слухови халюцинации този път не са акомпанирани от зрителни.... и осезателни... .


Не халюцинирай.
Не бъди луд.


Всъщност обаче изядох бисквитата :-)

вторник, 30 март 2010 г.

Свят 30032010

Зелена поляна с прясно окосена трева. Леко боцка по бедрата, прасците и дланите. небето е истински синьо. Има 3-4 пухкави полупрозрачни облачета. Изпънала съм лице към слънцето и съм се подпряла на длани. that's all :)

събота, 27 март 2010 г.

Шоколад

Домашно приготвен топъл шоколад.

мляко
масло
какао
ванилия
канела

Горчи и пари.
Тази сутрин е много трудна и вързана.

сряда, 24 март 2010 г.

нишшшшки

Изпуснах всички нишки. Всъщност нарочно ги пуснах. Ходя по брега боса и е топло. А аз пускам нишки. Бирата също помага.
Леко обръшам глава и виждам другите, скупчили са се. Марин крещи нещо и се смее, а Лея се цупи и гледа в пясъка. Ицо и Краси си говорят и драскат някакви завъртулки. Значи там всичко е наред. Но аз не отивам натам, не още. Имам поне още 5 минути спокойна, самотна разходка.
Дойдохме на точно този плаж, защото Лея настоя. В България сега е ранна пролет и е прекрасно. Но ние съчетахме няколкото общи почивни дни и се дотътрихме тук. Васето милия не можа да си вземе отпуск и си остана вкъщи. Може би трябваше да остана с него, да си вземем чипс, 3 различни шоколада (един натурален, един с плодов крем и един с ядки)и 4 бутилки гъсто, гъсто червено вино. Щяхме да гледаме няколко филма за рицари и феи на дивана, да стоим прегърнати и от време на време да се щипем и лигавим. Странно как ми остава време да си пакетирам гащите и четката за зъби и да замина извън страната, но не ми остава време за Васко. Никога не успяваме да осъществим този заплануван филмов следобед.
Като дълбокомислен извод мога само да изчопля една дупка в пясъка пред мен с големия пръст на крака и да изпусна срамежливо още няколко нишки. Не искам нищо да крепи живота ми, затова ги разпилявам. Не и такъв, какъвто е. Мотивация за ядене, мотивация за спорт, мотивация за маникюр... Имам твърде много нужди и твърде много трудности. Малките подмолни разрушители на личността, които пропиват и разграждат съвременния живот. А общия, едва удържим фон, е на едно голямо синьо (асоциация с буреносно) желание да зарежеш всичко. Пук, бум. Чао. Аут. Отивам да спечеля живота си, а не да гния.
Но не го правиш. Единственият срамежлив и жалък протест се състои в това освобождаване на импулси мозъчно напрежение на този сивкав плаж. Сигурно затова жените носят рокли - дълги, дълги нишки, които осбождават мозъка от нежелани нервни нишки и ги пренасят до пръстта. Пръстта асимилира всииичко всичко. Малки прашинки несвяст и вечност. И в същото време - много удобни, защото можеш да си ги мачкаш, и копаеш, и ровиш, че дори и да се наслаждаваш на безличносивия им цвят, на някакъв си плаж, някъде си далеч от филм и гушкане с близък приятел.
Още една крачка и ще гръмна. Не искам да се връщам при другите. С тях ми е освен самотно, и крайно досадно. Дразнят ме с приказките си за бъдещето, плановете. Все едно планират вечността. Самонадеяни глупаци. Сигурна съм, че вечер, микросекунди преди да заспят, усещат пропукването, пукотът на невъзможността да бъдат.
От другата страна съм аз. Никъде, и за никъде. Знам, че имам кожа, която обхваща евентуалната ми публична и представителна пред света същност. Дори и на това нямам вяра. Нито доказателства за истинност. Смея ли да планирам каквото и да е при тези обстоятелства? Затова си и стоя. Разглеждам несъстоятелната си, неспособна за адекватна адаптация същност. С времето има и бръчки, и страхове.
Висим тука като едни самотни чучела. Хлътнали бузи, очи без клепачи. Планираме месо и клепачи, с надеждата за едно по-добро, дебело и сляпо бъдеще. Но само скитниците са истински свободни. Гладни, голи, замръзващи. И свободни, но по начин, който никога няма да разберат. Тъй като сетивата им изгниват поради тривиални причини - студ, влага, жега. Какво да се прави, във вселената казват живеем. Абсолютни нули и невъобразими плюсове. Търси баланса, за да не ти изгние кожата, поне не докато си чувстващ в нея и я броиш за своя. Понякога трябва да се примиряваме с условностите, чак след това да разсъждаваме доколкото твоето е твое.
Изпускам с раздразнение още няколко нишки, завъртам се рязко и поемам пътя към компанията ми. Колкото мразя тях, толкова мразя и себе си. Условно или не, чувствата са осезаем факт и са тук и сега.

събота, 6 март 2010 г.

искам

Искам свобода. Клиширано. Но просто имам нещо около гърлото, нещо което ми пречи, което ме задушава, което убива потенциала ми и желанията ми. На моменти се примирявам, защото искам да оцелея, а отвращението от настоящето е толкова силно, че ако не се примиря, просто ще гръмна.

Положението е толкова скучно и еднообразно, че написването на този смотан текст само го потвърждава. Уморих се да няма. Да няма свежи, усмихнати хора, с които да пия бирата на свободата или да запраша в някоя планина - за 3-4 дни. Уморих се от скука. И депресирани приятели. И тухли и бетон. И преяждане.

Ако трябва да размишлявам как да променя нещо, излиза, че трябва да спра да ям, отново. И пак да отслабна и мозъкът ми да не получава достатъчно енергия. И просто да спре да мисли. И .... и... и.... И... и.

четвъртък, 4 март 2010 г.

8 без 5

В 8 без 5 вече съм изпила 2 кафета, направила съм си маникюр и съм установила, че съм в добро настроение. Дори и според хороскопа е така :)

Освен това, някакси вдъхновена, четох книга 1 час, написах няколко и-мейла на стари, незабравени приятели. Ъпдейтнах няколко профила в разни социални мрежи като couchsurfing.
Направих си и закуска - ръжена филийка с извара, кашкавал и филе. И кисело мляко със стафиди.

Вече е 8ч :)
Отивам да се бухна в мъглата навън и да се ослушвам за птичи песни :)

понеделник, 1 март 2010 г.

бетон

Посадих ги. Пораснаха.

Слушах песента няколко пъти. В глуха, бяла стая. Далеч от залезите и от изгревите. Свита, разтегната. Спяща или смътно будна.
Опитвам се много пъти да усетя какво има извън сивата стая. Похабявам се. Вехна.


Подреждам бели кристали по пода. Толкова много красота, която нямам с кого да споделя. Почти 18ч е. Кристалите светят. Залезът е зад гърба ми, а аз не го виждам. Само знам, че е там и ме боли. Дори и тази болка трудно изчоплям от похабената кожа.
Не искам повече да гледам залези сама.

Сиви, следобедни прилепи. Няколко тона бетон се стичат бодро по ушите ми. Милиарди забранени вдъхновения. Ледена галерия от спомени. Искам и тя да се стопи, и тя да изтече. inhale,exhale

понеделник, 15 февруари 2010 г.

разпад

Усещам някакви малки реакции на разпад по цялото ми същество, вътре в сърцето ми, вътре в мускулите ми. Като тези червейчета, които учихме по биология. Малки, спираловидни разпадки. И в същото време толкова много любов. Контрастът става все по-непоносим. Любовта покрива болката от разпада. Понякога.


Сънувах
... Фестивал под някакво огромно дърво, "кексчета", минали любови, един труп, който постоянно лежеше някъде около празнуващата компания. Роднини, битовизми, още "кексчета". Амазонски танц със смъртта. Изразяване на същността ми - гладки, мускулести крака с много тен и много сила. И много безперспективни състояния.

***

Разбирам, че животът ми е минал в графата гаден, когато сънища с трупове и убийства ме карат да се чувствам по-жива и истинска, от това, което се случва, когато съм в будно състояние. Отивам да си правя второ кафе и да обмислям защо слънчев и шарен човек като мен сънува полупсихопатски картинки.

събота, 13 февруари 2010 г.

spring gives me everything

Въздух. Възможност да го дишам. Молекули, които проскърцват, пукат, избухват и носят живот. Малки, прозрачносребристи нишки леко се носят наоколо. От дърветата излизат искри. Хората започват да вярват отново. Кръговратът не изглежда толкова задушаващ - напротив, пълен е със страст. Дори и с похот, сладък и правилен.

Припукването наоколо се отъждествява с електричество. То е навсякъде, приятно възбужда сетива и живото.

Единственото, което искам в този момент, е да ходя. Вързана съм на кок, имам шарен шал, който се вее някъде зад мен. Полата ми леко се е насъбрала над коленете, а чорапогащникът ми е лилав. Удобни, хващащи глезена обувки. Обичам ги, защото знам, че ми дават възможността да ходя колкото си искам. И да ми е удобно. А аз мога да ходя много, защото търся много. Стъпвам в локвичките, дишам. Гръбнакът ми е жив и го усещам. Знам, че ще изпитам всичко, което искам от живота. След което ще се прибера в чикагската си квартира, ще си направя топло капучино и ще седна на терасата. Ще вдигна крака на парапета от ковано желязо и ще усетя специфичната свежест, предшестваща кроткия, пролетен залез.

Peace :)

петък, 12 февруари 2010 г.

colorado springs

Такова странно събуждане! Някакъв скучен, обикновен, дори потискащ сън, който мутира за секунди! В крайна сметка се събудих, обяснявайки насън рецепти за ореховки пред някаква витрина. Сладкишите зад стъклото бяха като някакви слънчица! А преди това сънувах унили, заробващи сюжети. Добре, че мозъчето ми ме измъкна, поне в съня, от тази атмосфера.
Та така. Ореховките имат характерна пукнатина на повърхността. Да знаете. Аз лично не знам каква е причината. Но още превкусвам светлината и топлината на съня и витрината.

Сега смятам да изпия чаша ароматно кафе. На тераса в Денвър примерно. И да посрещна изгрева по халат, разчорлена коса и усмихната, блажена физиономия.

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Пролетно обелване

А сега... сънувах пак един от повтарящите ми се сънища. Може би последно съм го сънувала като съм била на 8.. или миналата година? Или преди 5 години. Нямам представа. Но най-общо има някакъв "лош, много силен човек, чудовище", с когото знам, че ще се сбия, както и знам точно как ще стане. Тъй като това вече съм го сънувала.. знам точно какво ще се случи. Знам, че ще ме победи. Абсолютно уверена съм, че ще ме победи. Та, той отива до някаква друга стая, като ми се усмихва подигравателно, понеже знае, че ще използвам това време за да се върна в стаята, където ще е нашия двубой, понеже там трябва да разуча някаква делва, да взема нещо като семпли. Идея си нямам за какво са ми точно.. Както и да е, той отива другаде, аз естествено (както аз знам какво да направя, както и той знае какво ще направя) се връщам, върша си работата. През ума ми минава мисълта, че предния път, когато съм сънувала съня, съм се справила по-бързо и че сега се бавя и ще ме разкрие, но това надали има някакво значение, тъй като и да двамата ни е за втори (трети, пети, десети...?) път. Той идва и започваме двубоя. Много детайли, подробности и логики ми се губят. Но най-общо, той се бие с 3 от нас - с едно малко човече на моя страна, нещо като мой малък брат - на около 3-4 години; с малката ми сестра по приказна рокля, която има руси кърдици (тя е на около 10) и след като ги побеждава - започва да се бие с мен. Напълно сигурна съм, че ще ме победи, тъй като усещам "аурата" му и тя е изключително мощна. Много силна. Побеждава ме, но аз не се впечатлявам особено. Не боли толкова и не е толкова важно като преди. Това се случва в стара, красива къща. С градина и високи тавани. Леко олющена, но с много приятна атмосфера. Междувременно се появяват и картини на реална къща, в която съм живяла преди. Те са като кратки, по-скоро затворени и мрачни елементи.

Припук, припук и айде добро утро.

вторник, 2 февруари 2010 г.

mental state - tagged

dreaming
multiverse(s)
numb
сливане на философия с hard-физика
отливки от съзнания
нужда от крайна физическа умора
пътуване
loneliness
eyes wide open
странно усещане в гърба
задушаващи сънища
мега-съзнаниe
пукаща чувствителност

сряда, 27 януари 2010 г.

Овесени бисквити без захар

Тези бисквитки не са сладки - като си направя една доза (около 10) ги хапвам по 2-3 на ден в комбинация със сушени плодове, мляко с какао, кафе със захар и други сладки неща. Също така могат след като се охладят, да се намажат с мед и канела.

Необходими продукти: около 150 гр овесени трици и ядки смес, 1 шепа стафиди, 3 яйца, 1 ч.л. канела, 1 ванилия, лимонов сок, какао на вкус, бакпулвер.

Начин на приготвяне: Всичко се разбърква добре в купа. Бисквитите се оформят върху хартия за печене и се пекат 20 мин на около 200 градуса. Моите са с диаметър около 6-7 см.

Калоричността на една бисквита е около 70 ккал.

събота, 23 януари 2010 г.

По-далеч

Никога не съм била по-далеч - от мозъка си, от съзнанието си, от миналото си, от бъдещето си, от себе си, от страховете си, от чувствата си, от ума си, от токът по нервните снопчета, носеши информация до мозъка ми.
Плувам, рея се, floating, една голяма, теклива, безсмислена каша. Пълно изгубване в пространството - без смисъл, надолу или нагоре, без усет. Нищо. Пълно нищо. И една-две чаши кафе.

Не мога да образувам и да задържа нито една мисъл, не мога да създам нито един спомен, не мога да усетя нищо, освен леко раздразнение, дължащо се на кофеина и многото задачи, които всяка изминала минута прогресивно НЕ изпълнявам.

Слушам една и съща песен стотици пъти, лежа на поляна - тревата е зелена и свежа - и гледам небето. Което е синьо. Наоколо е топло. Това е всичко. Друго няма.

После ставам, разбърквам супата на котлона, и се връщам в точката. Мисля, че дори не мигам. А песента продължава да се върти все една и съща.

Или съм влюбена, или преуморена, или затъпяла спонтанно и още повече от обичайното. Нито едно от трите състояния няма бъдеще :) Само може да доведе до временни сътресения в настоящето. Предполагам. Оставям задълбочените размисли за по-късно, ако все пак дойде период, в който имам мозък. Отивам да лежа на зелената поляната и да гледам синьото небе. По шарен бански. И се надявам да започна да мигам, защото ще ми изскочат очите от тоя кофеин.

вторник, 19 януари 2010 г.

Junk day

За първи път от много време вчера ядох цял ден junk food. Взèми тия бисквити, кексове, пуканки за микровълнова, "натурални" сокове, пържена царевица. Излишно е да казвам, че най-много пострада коремът ми... Усещането е ужасно.

Днес се връщам към нормалния ми режим на хранене. Май имах нужда от един джънк ден, за да осъзная колко хубав и подходящ за мен начин на хранене съм си изградила - (почти) без боклуци, без псевдохрана.

За днес:
Закуска - киви, банан
Междинно - елда със сирене, мляко с нес
Обед - 1 парче печена тиква, 200гр. кисело мляко 2%, 1 варено яйце, 6 маслини
Междинно - 1 банан, 200 гр. кисело мляко 2%,
Вечеря - 200 грама дроб-сърма, 3 парчета рачел (2х2х2), 2 тъмни бири

понеделник, 18 януари 2010 г.

Кокичета

Мразя да хвърлям букети от изсъхнали кокичета :(


.....


От няколко дена се чудя колко молекули H2O има в една чаша вода. Обещавам скоро да ги сметна.

Вино от последния петък

Снощи намерих стара, забравена бутилчица червено вино в хладилника. Имаше вкус на нещо като ракия, цветът също беше ракиен. Всъщност е минала почти цяла година, откакто я оставих там. Виното се е скапало. Добра метафора и за животът ми, вероятно. Напук на всичко обаче, аз се чувствам добре... било то и само понякога :)

неделя, 17 януари 2010 г.

Начало :)

Йей. Честито :)

Искам бира с водка, нищо друго не ща!

Уморена и доста отегчена, леко изнервена и с много желание за живот започвам да водя този блог!

Пълен напред :)