Търсене в този блог

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Another civilization gone

Рим. Банкет. Реки от вино и месо – във въздуха вибрира цвърчене на мас, разливаща се по препечените бутове. Масата е сервирана.

Императорът повръща, за да може да започне да яде отново - чист ... почти чист, отначало? Краят на една цивилизация, белязан от разпада на духа и от слабостта; от неспособността да станеш (от масата) и да бъдеш – реално да живееш. Разпадът на стомасите, породен от пихтиестия, мазен и пасивен Дух.

Разпадът на стомасите, който допълнително заразява и доразгражда своя пихтиест Творец. Разпадът на стомасите, който мирише на киселина и полусмляно месо; Разпадът на стомасите – който всъщност е болезнен.

Затова – пий, римлянино! Скрий се във виното, забрави собствения си разпад, усмихвай се блажено в повърнята си. Очите ти са затворени, а крайниците ти – безполезни. Всичко, което имаш, е пияния ти, възпълен с мас стомах. Дори не дишаш – единтвеното подобно на дихание действие, е повръщането ти. Пий и забравяй, потъвай в пасивност, покривай това, що нявга си наричал Разум, с килограми храна. И се моли – за прошка. И за пречистване.
В делириумното си бълнувание – моли се и си представяй суха кожа, обвила кости – лекото тяло на мъдреца, който рови в калта и яде корени. Който ходи, тича, пада и употребява тялото си, за да изпитва богатство от усещания и поредица от гладни нирвани.
Пий, римлянино – навсякъде, нявга и сега, завбъдеще – ти си все един и същ. Болният човек с разкапан и немощен дух... Загубеният сред собствените си мисловни коридори, които обикновено водят до едно и също място, наречено просто надолу.
Ти си краят на една цивилизация, на поредната цивилизация намерила някога зародиш и смисъл в съзнанието ти. Но ето пак, същият като милиарди други краища – потъващо в себе си, самоизяждащо се безсилие. Изяждащо всичко безсилие. Изпиващо всичко безсилие ... за да се нахрани? И за да стане още по-голямо... още по-безсилно.
Повръщаш, за да направиш опит да изровиш себе си, някъде там от разпада. Но веднъж почувствал празнината, бързо пак забравяш всичко друго и търсиш хилядите малки парчета месо, които да сдъвчиш или просто да глътнеш цели.

Така, римлянино, приключва и моята Цивилизация. Защото аз видях себе си в теб и чрез теб. Защото и аз построих пътеки от хиляди късове месо, които дъвчех набързо и които пращах към душата си. И я угоих. Тя стана мазна и пасивна, мързелив къс трансцедентна плазма - закърнял посредник между моята телесна същност и неизвестностите на небитието, които само в сънищата си сме помирисвали, но не помним.
Душата ми е затлъстяла – като тялото ми. И това е краят на моята цивилизация.

Не беше лесно да стигна до този извод, а камо ли да го напиша – защото всяка грозна дума е ИСТИНА. Но видях теб, тъжни, мазни римлянино... и видях себе си. В моято мръсно легло, в неоправената ми стая, която мирише на алкохол и храна. Аз – умираща и прегърнала своята топяща се Цивилизация. Аз, затлъстяла плътна сянка на някогашното момиче – фино, чисто... мислещо, но също така - често треперещо от страх и безсилие. Често плачещо, често изпитващо някаква почти божествена болка, каквато само неморално чувствителни хора могат да познаят.

Кого да обвиня? ... няма значение, нито смисъл.
Явно краят винаги е просто такъв – негероичен, тих, безсилен. Просто край.

сряда, 13 октомври 2010 г.

Камък

Да, всичко е ясно – оформи се през хилядите вечери, далеч от теб, от вас. Вечерите с вино и меден хляб. Вечерите на пълна самота – понякога желана, понякога тежка и почти емоционална.
Ти не знаеш, разбира се. За теб съм само изречение – тя е там и прави това и познава онова. Е, то там като тука, бе – ми казваш.
Ми какво да е ?! – отговарям подобаващо дръпнато. Но защо ли, защо ли, социопатке малка – се самоапострофирам секунда по-късно.... Той няма как да знае. Той беше далеч, далеч – всичките вечери, всички от първата до последната. Не знае...
Не знае за вакуума, напълван с шоколадови парчета. Не знае за сланината, окачена по краката и корема – символ на емоционалното хранене и прехранване. Там, да, точно там – където е същото като навсякъде. Където хората пак са самотни и ядат. Където пак е празно, макар и празнотата да е обримчена с красиви градинки, чисти букетчета и черен асфалт.
Същото е, скъпи, прости ми, че се изсмях пренебрежително на забележката ти. Ти просто нямаше как да знаеш... затворен в собственото си малко картонено паралелепипедче, пиещ и мечтаещ – какво си си мислил, че аз съм в рая ли? Какъв рай ... рай на рафинираната захар и хидрогенираната мазнина, опаковани в скъп станиол. И поднесени с финеС и обиграни жестове. Но от кого – от хора. От хора, които също като нас, ориенталците, плюят по капризната клиентела, псуват и я взимат на подбив – но тихичко и елегантно, зад бара някъде, далеч. Да му мисли омерзения станиол.

Проблемът, скъпи, е генерален. Проблемът е в мен. Проблемът е по-сериозен, отколкото предполагах. И разходката до другия край на света, освен сланина, ме дари и с прояснение по този въпрос. Каквото се е счупило, е надрало всичко по пътя си. И кръвоизливите са покрили цялата ми същност, повличайки я към взаимно гниене. Не съм усетила, анестетикът явно е бил силен. А анестетикът беше изненадата и шокът – конфликтът на морала с реалното случване. Тухла в стената. Тухла в главата. Нищо не усещаш – години. Отиваш на гъза на географията – и се преоткриваш: безчувствен, сланинест ръб. Носталгия? Роднини? Приятели?? Това никога не е било. И ти, скъпи, и целият ни разговор – това ме отегчава.
Ако си мислиш, че съм щастлива тук – лъжеш се. И то не защото и тук е същото, а защото АЗ съм си все същата...

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Far from perfect
Close to God

петък, 24 септември 2010 г.

Знаеш :)

Ще те срещна утре

Или най-късно вдругиден

Слънцето ще ни топли

вторник, 21 септември 2010 г.

I wish...

I wish someone cared the way I could understand.

Изсънувах си сънищата и се чувствам като пресушен поток. Толкова ми е пусто, че чак пари - по изгорелите, напечени камъни, нявга покрити от искяща вода.
Имам чувството, че съм умряла отново - точно като момичето, което е сънувало част от онези сънища, които ме тормозиха толкова дни. Които се завърнаха от небитието и се материализираха в мозъка ми, за да изживея отново онези минали времена, отвъд Всичкото.

Сега имам само сухи камъни. И слънце, което пари и прогаря. Камъните са покрити с тъничка кожа и хич не е безболезнено.

***
За да оставя всичко това настрани, взех скитническата торбичка и си тръгнах. С малко хляб и няколко парчета плат - буквално. За не-знам-кой-път. Мислех си, че вече съм се установила. Че вече ще живея като другите. Че ще свикна с работно време от 8.30 до 17.30. Че ще се смея с колежките в офиса, ще си сипвам вода от диспенсера и ще я нося до бюрото, излъчвайки увереността, че всичко това има някакъв смисъл.
Fuck it.

Не можах.

И точно преди да се смажа тотално и да се спаружа в собствената си тъга, възможността се появи. Гушнах я и за замъкнах с мен, отново. Пак ново легло. Пак съм си забравила кламерите и сапунеркатa. Пак изоставих всички и пак най-тежкото е не това, че съм ги изоставила. А това, че осъзнавам - пак - как точно тези Всички са просто случайни. Не са моите приятели, моето семейство, моите хора. Просто хора са, някои си - част от тях са били около мен през целия ми смислен живот. И все пак, не са моите хора. Фалш, с вкус на кафе, сладки разговори и почти споделени електромагнитни честоти. Но не моите. Близки до тях. Просто близки.

И така - галимацията от вълнуващи сънища свърши. Аз си тръгнах, отново. Кръговратът често е отегчителен. Както и промяната. Утре ще мина още няколко хиляди километра. Заспя ли тази нощ, прекрачвам истинския праг. И отивам другаде. Другаде - отвъд промяната. По-далече от промяната. Качествено далеч от всичко познато - за да прегърна себе си и да пусна копчето на електромагнитния ми излъчвател. Този път искам да срещна нови хора - наистина мои. Наистина, напълно и завинаги.

неделя, 12 септември 2010 г.

Септември ли е вече...

Странни сънища и случвания - за около 50 дни "пресънувах" - тоест сънувах отново - всички по-значими и метафизични сънища, които някога съм сънувала в смисления си живот. Всъщност беше толкова странно, че не съм сигурна дали всички сънища са от този живот. Някои са от минали хилядолетия, а други ще са от бъдещи. Помня ги с такива детайли, а те дори не са се случили. Част от тях дори не са се случили дори и насън в това столетие.

Не знам дали сте сънували тежината на вековете. Или разговори с хора, които виждате уж за пръв път, но познавате по-добре, отколкото познавате родителите си. Или себе си. Или най-близките си приятели. Места, лабиринти, минало, бъдеще. Излизам от себе си, от дома си, от настоящето. Отивам другаде. Излизам дори от човешкото.

Дори от Вселенското. Отвъд отвъдното. Отвъд обяснимото. Отвъд картините, които алкалоидите могат да докарат. Отвъд праволинейното и криволинейното.
На моменти се чувствам като че ли се прибирам вкъщи - в моята форма и смисъл. Аз съм чисто усещане, съвършена сетивност - и то на мястото си, някъде там където няма енергия и материя, духовност, черни дупки, безкрайност или ограниченост. Моят дом е удобен... неописуем - точен и естествен. Божествен.

Реално, датата е такава, че са минали около 50 дни откакто сънувам всичко това - сънувано безкрайно много пъти, или може би само веднъж... или може би за пръв път, а усещането, че ми е познато, е най-измамното в случая.
Реално, броят на сънищата е размит, но - около 100, или 150. В някои от тях има разговори, в други - само усещания. Но какви усещания - божественост и съвършенство. Аз съм дете, после съм жена. А след това - вече е няколко века по-рано.

Пулт за управление - с хиляди функции. А аз съм с вързани очи и крака, безпомощна - в друга стая. Знам, че пултът е там и чувам понякога, твърде рядко, как щракат бутоните му. Това е всичко, което знам. По това съдя за Голямата истина, която всичко хора търсим (ако разбира се, ни остане достатъчно свободно време извън ежедневните и уж реални занимания - убийствени за духа според мен, но това е друга тема).
Та този пулт за управление, това е моя мозък. Чувам го, рядко - как щрака. Вързана в другата стая, мога само да предполагам как се работи на него. Знам, че е велико. Понякога чувам щраквания в продължение на 50 дни. Като сега. Редки моменти, които ме докосват до прекрасни картини.

А всъщност, съм си все така далеч от истината и все така в другата стая - по-близката до реалността. Реалността, в която съществува интернет и аз пиша това. На някакъв странен език, който скоро няма да разбирам. И който може би, някога, някъде - ще сънувам в полузабравен сън. И ще го сънувам няколко пъти. И после няколко пъти - ще го полузабравя.

Всъщност...

четвъртък, 26 август 2010 г.

Ще те трия

Подреждах си хаотичните драсканици, документи, картинки и тн. И трих трих трих. Това го пействам тук, че смятам и него да изтрия от харда. Изобщо не помня кога, как и защо съм го писала...


Аз съм обла форма на Господ. Най-вече носа и бузите, които всеки ден виждам подстранен ъгъл през очите си. Очите, мили, свързват мозъка и света. Съня и света. Истината и истината.
Казвам се Пуста Равнина, но звучащо по-красиво. Казвам се Загубен Спомен. Казвам се ... . Казвам се Нострадамус.
Или по-точно – казвах се. Сега съм само сянка, превъплъщение на истинската любов. Сега съм няколко ноти в полето на безкрая. Векторното поле без вектори. Сълза и камък. Вълна и частица. Затварям око и се моля за сълза, колкото и да е просто. А получавам камък. Може би не трябва толкова настоятелно да те гледам, докато се моля. Сигурно трябва да погледна към хоризонта, за да стане вълната частица – сълза.

Зашо толкова искам да имам име? Защото нещо свършва, този път рязко. Не както предните пъти, когато загубих спомените си плавно и неусетно. Този път е осезаемо и силно.
Ако аз седна на този стол и държа чаша чай, ще бъда китайка по червени копринени дрехи. Ще гледам неразбиращо защото за първи път съм китайка.
Но ще стана и ще мина през само един сън, и ще бъда плод. В пясъка, някъде. Цял и малко ударен от камъче, някога, някъде.
Тази книга не търси извод, защото той е вече – всичко, което някога искам да правя на този свят, е да обичам и да ме обичат. каквото и да съм.