Търсене в този блог

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Another civilization gone

Рим. Банкет. Реки от вино и месо – във въздуха вибрира цвърчене на мас, разливаща се по препечените бутове. Масата е сервирана.

Императорът повръща, за да може да започне да яде отново - чист ... почти чист, отначало? Краят на една цивилизация, белязан от разпада на духа и от слабостта; от неспособността да станеш (от масата) и да бъдеш – реално да живееш. Разпадът на стомасите, породен от пихтиестия, мазен и пасивен Дух.

Разпадът на стомасите, който допълнително заразява и доразгражда своя пихтиест Творец. Разпадът на стомасите, който мирише на киселина и полусмляно месо; Разпадът на стомасите – който всъщност е болезнен.

Затова – пий, римлянино! Скрий се във виното, забрави собствения си разпад, усмихвай се блажено в повърнята си. Очите ти са затворени, а крайниците ти – безполезни. Всичко, което имаш, е пияния ти, възпълен с мас стомах. Дори не дишаш – единтвеното подобно на дихание действие, е повръщането ти. Пий и забравяй, потъвай в пасивност, покривай това, що нявга си наричал Разум, с килограми храна. И се моли – за прошка. И за пречистване.
В делириумното си бълнувание – моли се и си представяй суха кожа, обвила кости – лекото тяло на мъдреца, който рови в калта и яде корени. Който ходи, тича, пада и употребява тялото си, за да изпитва богатство от усещания и поредица от гладни нирвани.
Пий, римлянино – навсякъде, нявга и сега, завбъдеще – ти си все един и същ. Болният човек с разкапан и немощен дух... Загубеният сред собствените си мисловни коридори, които обикновено водят до едно и също място, наречено просто надолу.
Ти си краят на една цивилизация, на поредната цивилизация намерила някога зародиш и смисъл в съзнанието ти. Но ето пак, същият като милиарди други краища – потъващо в себе си, самоизяждащо се безсилие. Изяждащо всичко безсилие. Изпиващо всичко безсилие ... за да се нахрани? И за да стане още по-голямо... още по-безсилно.
Повръщаш, за да направиш опит да изровиш себе си, някъде там от разпада. Но веднъж почувствал празнината, бързо пак забравяш всичко друго и търсиш хилядите малки парчета месо, които да сдъвчиш или просто да глътнеш цели.

Така, римлянино, приключва и моята Цивилизация. Защото аз видях себе си в теб и чрез теб. Защото и аз построих пътеки от хиляди късове месо, които дъвчех набързо и които пращах към душата си. И я угоих. Тя стана мазна и пасивна, мързелив къс трансцедентна плазма - закърнял посредник между моята телесна същност и неизвестностите на небитието, които само в сънищата си сме помирисвали, но не помним.
Душата ми е затлъстяла – като тялото ми. И това е краят на моята цивилизация.

Не беше лесно да стигна до този извод, а камо ли да го напиша – защото всяка грозна дума е ИСТИНА. Но видях теб, тъжни, мазни римлянино... и видях себе си. В моято мръсно легло, в неоправената ми стая, която мирише на алкохол и храна. Аз – умираща и прегърнала своята топяща се Цивилизация. Аз, затлъстяла плътна сянка на някогашното момиче – фино, чисто... мислещо, но също така - често треперещо от страх и безсилие. Често плачещо, често изпитващо някаква почти божествена болка, каквато само неморално чувствителни хора могат да познаят.

Кого да обвиня? ... няма значение, нито смисъл.
Явно краят винаги е просто такъв – негероичен, тих, безсилен. Просто край.

Няма коментари:

Публикуване на коментар