Търсене в този блог

неделя, 30 май 2010 г.

Следобед пак

Не исках да пиша това. Но вече е време да си призная - усещам омразата на хората. Като някаква парализа е - за всяко мое свободно движение, за всяка снежнобяла усмивка, за всеки целенасочен поглед - получавам също толкова целенасочена омраза. Или завист. Или просто малка, жалка злобичка.
Страх ме е. Суеверно - от тези потоци жлъч. Все едно съм ... на някаква дисекционна маса и омразата ме разфасова на парчета, оглеждани и наблюдавани. Анализирани и опипвани, в търсене на Причината за движенията, усмивките и устремените погледи.

Задушаващо е, а аз не мога да го спра. Мога само да се надявам да го преодолея, да мина някакво ниво НАД това. И скалпелите да не могат да ме достигнат.

А най-лошото е, че за момента тази омраза ме скапва, спира... натъжава. И ме прави самотна. Имам нужда от пълна социална изолация, десет дни в гора. За да избягам от постоянното представление и мизерничката сцена. За да ме забрави гладната тълпа от кухи същества, която търси малко емоционална храна за бедното си съществуване.

Аз съм човека, който тича бос по трева в парка. Аз съм човека, който си сменя цвета на косата драстично и постоянно. Аз съм човека, който живя три дни под листа в Родопите с двама почти непознати. Аз рисувам зад картините, ходя гола вкъщи, пуша много пури и пия много вино. Аз обичам повече животните, отколкото хората. Ходя без сутиен, имам мускули вместо целулит, обичам да флиртувам в магазина (особено на щанда с макарони). Ходя сама на кино, пея силно и грешно, готвя красиво.

Аз съм човека, който не може да продължава да живее в този жилищен блок, в такава близост с емоционално и физически размити същества. Поне душевно съм хванала пътя за другаде. Работя по въпроса и краката ми да се отправят натам, понасяйки и симпатичната ми глава.

Аз съм човека, който ще продължава да диша. Точка.

Аз

Всичко, от което имаш нужда е в главата ти. Всичката светлина и оптимизъм, и кураж. И най-вече - силата да го усещаш. Имаш ли сила да си отвориш очите за света навън, той ще светне. И ще ухае на мед, на рози, на онова меко усещане за добрина.

Чувствам се все едно ще се омъжвам... За втори път впрочем. Преодолях (да!) един скапан брак; един безмълвен, студен развод; много черни купчини отрова. И усещането за свежест (живот) е все по-силно тази втора пролет. Все едно съм отново чиста, цяла.

Когато бях на 15 години си мислех:
- че никога няма да правя компромиси заради мъж
- че винаги ще имам цялата енергия, която е достатъчна за протест срещу скапанността
- че моите отнощения няма да са като тези между родителите ми - изнервени, пълни с полу-омраза и желание да правиш това, което наранява другия
- че всички хора са добри отвътре

... и така нататък.

Сега - повече от 10 години по-късно (минаха като миг, дори по-бързо) - осъзнавам, че съм правила толкова много компромиси, че съм се изкривила вътрешно. Предала съм идеалиста в мен, за да угодя на човек, за когото дори не съм сигурна, че има вътрешност , та камо ли добра такава.
Малко кофти. Чак леко забавно, защото вече не боли.

И така си ходя аз сега, тревата пак проскърцва под краката ми. Лъчите пак топлят, а хората пак са добри.
След развода станах малко по-вярваща в Бог - той вече има доста комплексен образ в съзнанието ми и много ми помага - самонастанявайки се в неговите очи, аз се оценявам отстрани. Защото, както казах, всичко е в главата ти.

А усещането за омъжване е лично мое си, прекрасно вътрешно изживяване, с което обозначавам необходимостта да държа някого за ръка, да обикаляме заедно прегърнати всичко, което света предлага - планини, пазари, конференции, банки, мостове, камъни, университети. Любовта е една малка смърт, към която съм твърде пристрастена. Благодаря.

сряда, 26 май 2010 г.

Покана за кафе

Стои до букетчето маслодайна роза на бюрото. Цитирам :)

"Пращам ти моето копие - обиколих целия град и целия интернет, но книгата е изчерпана от наличност! И то от много време.

Дано я преиздадат, защото ужасно много искам да ти я подаря... И да - може да е грубо, но ти заемам моето копие - за да я прочетеш, но не и да я усетиш като твоя, защото си я искам :р Ще ми я върнеш на 9 юни, сряда, когато ще пием кафе заедно. Идвам си в България! :) И."



Иванеееее, marry me :D

понеделник, 24 май 2010 г.

Абитуриенти 2010 - лежерно

Стоя си по размъкнат домашен анцунг и се опитвам да се съсредоточа. Някой звъни на вратата. Чорлава, изсулена и несъсредоточена - отварям. Съседката от 5тия етаж. Имали абитуриент. Бла бла, бонбони, соленки. Довечета щяло да е шумно, поканили си били музиканти ( Холи Крайст xDD), в 18.30 шял да слезне пред блока, ако съм искала да ида да го видя.

Затварям и мигновенно зацапвам изнервената майчина физиономия в съзнанието си. Дотътрям се до чашата с кафето и работя 6 часа. Цък. flash

Вечерям краставица с извара. И осъзнавам, че не е шумно. Даже е необичайно тихо. Може бързо бързо да са се напили роднините, усмивчиците да са се изкривили в уста на заспал пияница, а надписът "HATE" на вратовете на целокупното родословие да блещука слабичко.

Замислям се обаче, живеем едни връз други по тия блокове толкова семейства и хора и животни. Един има бал, друг - бута стена, трети - лежи болен. Кой е прав?
Пропук.

still around

Под няколко торби с дрехи намирам хармоника, птица от хартия и жълт лист с редове, дупки и най-вече петна от индиго.

Сутрин в автобуса бабите са в еднакви сини униформи на малки дупки.

Индиго - само 15 години са минали, а вече никой не го ползва. Спомням си колко беше меко на допир. Мирише ли на индиго, значи и печката с дърва на баба е наблизо. То стоеше в скрина до печката. И съхнеше.

Ако ходя с много, много леко отворена уста - ще съм над нещата, предимно над бабите в автобуса - символ на загубените души а.к.а. загубените спомени. Алелуя.

Под торбите с дрехи имаше и спомени. Не мога да повярвам, че съм изгубила толкова много. И че го губя (многото) всяка минута от ежедневието си, в която не си спомням за него. Дядо, куче, детска любов, лято и щурчета. Зародиши истини. Зародиши смисъл - и вярата, че ще пораснат, ще се развият и ще бъдат. Явно всичко, което успях да постигна, е да губя спомени за времена, в които съм притежавала поне зародиши на пълен живот.

Белият дроб се отваря и затваря. Никога, ама не никога до край. Не забравяй. Полуробот. Отваря и затваря. Леко отворена уста - връзка с Бог, връвчица на пръста; а да - и гледай само напред. Ти си моето любимо социално зомби, влез в роля и не излизай.

... И пак забравяш какво си изгубил, не плачеш, не спиш. Е, да, ядеш - мях кожа с рецептори и гънки. Гениални сами по себе си, защото човешкият оргазнизъм безспорно е велика биохимична лаборатория. Но напълно ненужни в случая на това пробуждане. Срещнахме се отново. Всички мои същности, на вас говоря. Отново на кръстопътя в стомаха. Здрасти. Не ме гледай смутено. А ти, там - дето пътуваш с отворена уста, вземи мигни малко. Зомби.
Чувствителното момиче, дето е седнало до ония стомашни жлези - вземи се събуди малко, защото ми омръзна от преживяне на камъни. Ще обичаш ли отново или да продължавам с бетоннокаменните констукции?

И вие, всички останали. Благодаря ви. И довиждане. Отново губя. И спомен за вас. И апетит.
Каква безполезна биохимична лаборатория, Господи.

петък, 21 май 2010 г.

no way / yes way

Лигави сме - с креееехки като точени кори съзнания, чието вдъхновение се изпарява като малко, страхливо, бяло зайче - хоп, изчезва. Дим да го няма, както се казва в приказките.
Всеки ден мога да се удивлявам колко брилянтни, открили максималната истина умове има и е имало на този свят. И колко невидими в ежедневието са те.

Защо ми говорят отвсякъде за храна, данъци, пътища и дрехи, а не за Роджър Зелазни? Да си дойдем на думата - Роджър е гений. Всичките пътеки, по които минава мисълта му, са съвършени и богати - повече от нормалното. Неволни изрази и подмятания, уж ей така появяващи се в повествованието, са концентрирана истина и дълбокофилософски мироглед, често маскиран зад смислени и мегазабавни шеги.

Правя си асоциация и със Саут Парк - чудесна анимацийка, в която ценя най-много точно това уж неволно и спонтанно вмъкване на истинност и трезва преценка на реалността, присъща за универсалното човешко същество (това филмче ме накара да почувствам близък и симпатичен средностатистическия американски тийнейджър, защото се оказа, че с него мнооого си приличаме).

...

Но не, ежедневието ми е пазаруване, работа, тъпата музика на съседа и вероятно опита на "световната конспирация" да ме накара да повярвам, че земята е плоска; всички хора - полудебили; а смисъла - парите. Те и те са плоски милите.
А прекрасните и истински неща, мили Роджър, се разбягват като бели зайци. Остава да се питаме само колко дълбоко отива заешката дупка ;)
... Това при условие, че последваме заека де. А не сме малко хората, които го следваме. Просто не се набиваме на очи.

вторник, 18 май 2010 г.

god damn titles

От къде да черпя вдъхновение? От пътечката на Алиса (отвратителна книжка)? От серийките за доктор Хаус ( чудесна историйка за това колко всъщност си приличаме ние, хората)? От космоса, който, по дяволите, не познавам?

Днес на отиване към магазина си мислех, че би било чудесно да съм първия човек, който е стъпил на луната. Щото аз наистина си мисля, че американците са поизмислили тяхното ходене до там. Та значи, аз съм първа на луната - как става това ли? Ами, в седемте минути, които ме делят от стаята до етажерките на хипермаркета, успях да реша, че съм поканена в свръх секретен проект, влизам в специално съоръжение и ми слагат някакви тръбички и жички. После се замислих - как за Бога ще знам, че наистина съм отишла до луната.. А примерно просто не са ме надрусали. Или убили. Нищо не знаем ние - нито какво има отвъд 4те процента позната (хахаха) Вселена, нито какво има в собствените ни глави (от които, о, Диалектическа Красота, използваме също така 4 %).

И ако аз си мисля за 1 секунда преди да умра/отида до луната, че отивам на луната - доколко истина ще е това и ще бъде ли достатъчна, за да черпя вдъхновение от нея?

От къде другите хора черпят вдъхновение? Колко правилно и ясно построен въпрос. Няма метафизика и сбъркани електромагнитни сигнали. Няма гениални изводи - само празни интервали между думите. Няма неразбрани сънища, които не помним ... а ни беше страх, в 4 през нощта - когато се събудихме все едно в някой минал или бъдещ живот. Дишащи, меки ембриони - истински яйца. А после, на сутринта всичко беше наред: добро утро, тоалетна нещо, кафенце да предложа?

И никакво вдъхновение. В този свят. Само блед спомен за ембриона. И малки зародиши чувства - с цвят. Зелени, като динозавър. Милионите години нямат никакво значение, ако все пак се окаже, че този свят не съществува.
В такъв случай впрочем, и ходене ми като първооткривател по луната би било доста ... незначимо. Ако сега не ме сръчкваха неясни иглички от неясен сън, сънуван незнайно кога, този текст нямаше да значи нищо. Но усещането е твърде истинско... въпреки че се връщат само 4 % от съня/сънищата/смислите.

И ако другите хора черпят вдъхновение от Живота си, аз ходя до магазина за мед и се провъзгласявам за първооткривател на луната. А вдъхновение черпя от бледи, стари ( имам съмнения, че са толкова стари, че дори не съм ги сънувала в този живот) сънища.

петък, 14 май 2010 г.

Инсайд/аутсайд

При условие, че от заобикалящата ме среда ме вълнуват единствено щурчетата, фитнеса и мечтите - в момента чистосърдечно заявявам, че съм на път да прекарам прекрасен петък: в компанията на доста бира, много щурчета, моята музика и натрупана от спорт умора.

И караоке! ♫

вторник, 11 май 2010 г.

Днес!

Нещо ми е странно цял ден. Леко превъзбудено. А то защо - щурчетата се пробудили! Лято иде, ей! :)

Ей!!!

събота, 8 май 2010 г.

Перфектният ден

Ставам раничко, както винаги. Мисля си бегло за задачите, които имам да свърша; за малкото време, за неяснотите, за мързела и липсата на мотивация. Кафето нагарча, ям трудно. И решавам, преди да подхвана всичко, що имам да върша, да опиша перфектния ден. И да си пожелая един ден да го изживея целия!

Перфектният ден ... започва

... с птички, които пеят рано сутринта. Събуждам се напълно наспана и свежа, на голямо бяло легло - широооко и покрито с меки, удобни за гушкане възглавници. Прозорецът има дървени щори и е леко отворен - колкото да влиза освежаваща струя въздух. Изгревът е на косъм от разцъфване - трябва само да стана и да излезна на терасата, за да избухне пред мен... По-нататък е лесно - ароматно кафе с много бита сметана и канелени бисквитки. Ум, свободен от задължения и грижи, поне за 1 ден. Някакво цветно списание за акомпанимент, удобен бял стол на терасата и вдигнати на парапета крака - боси, с нарисувани цветчета по ноктите.
Така, кафето е изпито - заедно с поне половин литър вода, за едно сладко връщане към изначалото на живота. Слагам екипа - обичания потник с къси панталони - и правя крос по брега (явно се намирам в близост до море/океан) и някаква разтягаща-стягаща гимнастика. Баня, фреш портокал и закуска.

Вече е 9ч. Скъсани дънки, полепнала тениска и фотоапарат - и беж на разгодка. В раницата нося вода и сандвичи. Взимам и кучето, да - разбира се, че имам и куче в този перфектен ден. Немска овчарка, много усмихнато и жизнено. Двамата ще слушаме музика, ще разглеждаме тревички и камъчета и ще се препичаме на слънце. Пикникът минава в пълно блаженство - много слънце, много зелено, много жужене и птичи песни - сиреч, много свобода. Най-вече - там, на поточето, при студената планинска вода, която отнася всяка досадна идея за смисъл и изискване. Смазва я категорично и елегантно, просто тежко течейки надолу. Прекарвам часове точно на това място - пътека и извор, кръстопът и сфера, съществуващо и несъществуващо.
На връщане се събувам боса. Прибираме се в просторната стая и вече е следобед. Умората е всичко, всичко. Няма по-живо усещане от това за уморено, пулсиращо тяло. Просто му се наслаждавам, отмаряйки. Музика, птички, истински въздух. И сега идват приятелите - моите трима, но истински приятели. Ще пием коктейли на една рогозка под голямото дърво в двора и ще си говорим смешки и интелигентни неща от света на науката, които ще представяме пак като смешки. Приятелите, с които ядем плодов сладолед до тотално размазване, с които си помагаме там, където другите се предават. Приятелите, които ми идват на гости в 2ч. сутритна, за да си направим палачинки и да пием много, много бира от кутийки. Приятелите, с които танцуваме боси и с които се качваме на колата редовно, за да се махнем от сивите парчета живот. И така нататък.
Прекарвам вечерта си с тях, и имам всичко на този свят. Всичко. Гледаме звездите и дишаме - не говорим. Дишаме - не мислим. Дишаме и живеем, там - на някакво просторно, бяло и свободно място.

***

Здравей, клавиатура.
Здравей, компютър.
Хайде, на работа.

петък, 7 май 2010 г.

I knew it...

Винаги се срещаме отново.

Ще се издуя като балон - пълен с години наслояван, но НЕизживян живот. Стига ми само да усетя една пора от твоето тяло, и пак ще заживея - машинките ми ще се усмихнат и ще заработят. Ти ще ми кажеш, че те боли и ще си наистина объркан от много, много години насам. Защото, ако не друго, аз мога да премажа иначе уредения ти живот. Мога да те накарам да надскочиш болестите на тялото и духа си и да тръгнеш с мен. Мога да ти дам въздух от другаде и да те завия със съвършенство, за да изсънуваш най-истинския си сън.

Ще се гледаме в насълзените небесни очи, прави по средата на зимна и доста сива улица. И аз поне ще знам, че ако ти докосна ръката, просто ще умра там - на секундата. А ти ще ровиш из съзнанието си, търсейки някакъв спомен от живота, който си имал преди тази среща с мен, случайна и тежка. Но няма да намериш, всичко е останало ДОЛУ някъде. И ти знаеш, че няма да го намериш, защото не искаш да го намериш вече, след като си ме видял отново.
Знаеш, че и това ще бъде кратко - после пак ще си долу, а аз ще си тръгна леко и твърде внимателно - нищо не трябва да докосвам в този гнусен град. Ще те оставя объркан и с прекрасни насълзени очи. Сън от тежка вода и прекалено голяма истина. Твърде голяма, за да бъде усвоена. Абсолютът не е за всеки. Може би безразлично ще я подритвам, тази съвършена истина, неусвоявайки я, надолу по сивата улица. А ти все така ще си някъде зад мен, объркан - заведен до моите простори и върнат по своя воля или поради каквото там поражда вечната ни раздяла.

Ще се срещнем отново обаче. Винаги - винаги се срещаме отново. Аз - носеща моята песен, която никъде другаде не звучи така, както само ти можеш да я чуеш. И ти - прекрасен, светъл, ароматен и свободен. Creating universes. За малко. Лъчът обаче е безкраен. Затова и се срещаме винаги отново, по пътя.

понеделник, 3 май 2010 г.

Липссссса

Липсва ми време, което никога не е било.
Липсват ми приятели, които никога не са съществували.
Липсва ми сърце, което никога не съм имала.

(смели, живи, жилави, изобретателни, мечтаещи, хлъзгави и силни, свободни)...

Ей ти я змията от Библейските притчи - ссссс.

Превръщам се в някаква капсулирана форма на някакъв живот. Цветчетата от маргаритката се късат всеки ден и се пускат по течението на реката, и така ми липсват. Но само ги гледам, остарявайки. Малко яд, малко жлъч, малко безсилие. След години може би истерия. Стиссскай зъби и старей, и нека ти липсват времето, приятелите и сърцето. В крайна сметка, без тях - какво друго можеш да правиш? Само едно - да се съссстоиш из празните Вселенски пространства, застинал в абсолютната нула - чакайки хаоса да те отведе на някоя перфектна Сфера, където да провалиш райската безтегловност на Адам.


А дотогава - докато пускаш маргаритките по течението, със стиснати зъби и набръчкани очи - можеш да бодеш по изгорелите треви босите си крака до кръв. Болката носи усещане за живот, дори и в някои особено депресивни вечери. Вероятно.