Никога не съм била по-далеч - от мозъка си, от съзнанието си, от миналото си, от бъдещето си, от себе си, от страховете си, от чувствата си, от ума си, от токът по нервните снопчета, носеши информация до мозъка ми.
Плувам, рея се, floating, една голяма, теклива, безсмислена каша. Пълно изгубване в пространството - без смисъл, надолу или нагоре, без усет. Нищо. Пълно нищо. И една-две чаши кафе.
Не мога да образувам и да задържа нито една мисъл, не мога да създам нито един спомен, не мога да усетя нищо, освен леко раздразнение, дължащо се на кофеина и многото задачи, които всяка изминала минута прогресивно НЕ изпълнявам.
Слушам една и съща песен стотици пъти, лежа на поляна - тревата е зелена и свежа - и гледам небето. Което е синьо. Наоколо е топло. Това е всичко. Друго няма.
После ставам, разбърквам супата на котлона, и се връщам в точката. Мисля, че дори не мигам. А песента продължава да се върти все една и съща.
Или съм влюбена, или преуморена, или затъпяла спонтанно и още повече от обичайното. Нито едно от трите състояния няма бъдеще :) Само може да доведе до временни сътресения в настоящето. Предполагам. Оставям задълбочените размисли за по-късно, ако все пак дойде период, в който имам мозък. Отивам да лежа на зелената поляната и да гледам синьото небе. По шарен бански. И се надявам да започна да мигам, защото ще ми изскочат очите от тоя кофеин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар