Едно от местата, по които минах много внимателно - така, че да не се докосна и до грам реална частица от него. Като призрак, отгоре - леко над повърхността. С ръка, рисуваща по стената, без наистина да рисувам. Разговори, хора, години - през цялото време лежерно ги заобикалях, и това не си личеше. Изглеждах все едно наистина съм там.
Така живея. Далеч от местата, на които другите си мислят (ако въобще ги интресува), че съм. Вече владея до съвършенство симулираното присъствие, симулирания живот, симулирания смисъл. Всъщност спя. Много, много далеч. И само насън погалвам стените и пътищата, по които ходя. Но само насън, и то много рядко. Струва си да ходиш, наистина - бос, по калта. Да тичаш много, много... Тялото да е само актив - само мускули и сила. И здраве. И кален, с бели, подредени зъби, с открити рамене - да бъдеш прегръщан - наистина. А не като предмет - мазен, гладен и загубен.
Затова и обичам пролетта. Позволявам си волности през пролетта - позволявам си почти да се докосна до това, което ме заобикаля, защото ми харесва. Малко повече отколкото обикновено. Защото е зелено и мирише хубаво. Защото е живо и някак протестира срещу цялата наслоена сивота. Защото тревата ми обещава твърде изкусително да обгърне крака ми, когато стъпя върху нея. Пролет моя, вечно ще те обичам. И виждам. Независимо колко години прекарам, призрачно посещаваща публичния ми живот.
Пролет моя, заради теб ща сменя тази изнурена кожа с нова, блестяща. Гущерова, здрава. Заради теб ще сменя този метален мозък и този стъклен гръбнак. Заради теб ще разширя белият си дроб - двойно, тройно... И ще те дишам. Заради теб ще превкусвам онова усещане за прозрачна, гигантска, свежа вечност, което понякога секретира от незнайно къде из клетките ми. Напълва ги и ги дрогира - за кратко и завинаги.
Бурканчета, шишета, платнища, бижута ... кръгчета, квадратчета - всичко, в което сме подредили живота си в търсене на Бог и щастие. Толкова ненужно - точно като битието, което отказвам да изпълня напълно. И което никога няма да облека изцяло. Просто местата, в които не живея, ще стават все повече. Нищо - те са толкова еднакви...
***
Един ден ще те намеря, моя вдъхновяваща същност. Истинска, безкомпромисна и освобождаваща. Същността, до която ще се събуждам наистина. Наркотична, пролетна, цяла. Мека, топла буза. Абстрактно... засега е абстрактно. Но ще те обичам така, както дишам наистина, когато го правя ... Със затворени очи и пълно съзнание, без ограничения, без нищо тежко всъщност. Беззвучно, безнервно, идеално и истинско. И ще ползвам запазените си от реалността ръце, за да те галя и прегръщам. Топлината е чудо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар