Стоя си тихо срещу теб и пия горещо кафе. Мисля, че те гледам с доста светъл и одухотворен поглед - няма как, в такава компания като твоята съм повече от длъжна да съм красива ;) Как може да си толкова гениален, мамка му. С всяка дума завърташ такива гъсти, сочни и истински проекции, че чак се смущавам от неекзистенциалните моменти, които понякога имам, а въпреки това стоя сега, тук, с теб. Геният, Богът, Творецът. Поне за мен си това.
Всичко е толкова нереално, че дори кафето е по-ароматно, само защото си тук, до мен, и сетивата ми са се настроили да усещат повече. Знам, че ще си тръгнеш след няколко часа и въпреки това не ме боли още, замаяна съм и всеки миг е вечност. Никога няма да мога да пресъздам това, за което говорим. Това, с което ме обгръщаш. Ще избледнее, но ще тежи - като малко топче олово.
Направи ми пръстен, ще го нося вечно. С красиви извивки и камъни; с притопени нишки сребро; с малки, дишащи пори. Животът е еднакво хубав и в скучните ми дни, и когато си до мен. Когато си тръгнеш обаче, остави ми пръстена, за да имам запас от сребърни катализиращи йони, с които да усещам красотата и в скуката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар