Куб

-Накрая, аз мога само да се моля за прошка.
-Давам ти я, защото беше свободен.


Най-самотната сутрин от много време насам. Самотата и свободата са гигантски, многопластови вселени. Някаква птичка пее навън - свободна. Аз забивам букви-пирони на виртуален бял фон. Който после ще стане черен. Никога няма да получа прошка. Усещам все пак някаква лека празнина на мястото на насъбирала се тежест. Абсолютно сама съм отново. Ужасно е, но и някак започвам да свиквам. И да намирам малки цветни петна, танцуващи по листа на самотата. Самолекувам се, самоизраждам се - за хубаво. В абсолютната пустош - свежа, многоцветна спирала, жизнена като птича песен. Малък, таен, прибран танц. Малка, пъстра надежда - вече не да открия някой друг, а да открия себе си. И да е прекрасно. Сега зависи само от мен и от това каква съм.
Какъвто и да е пътят - лудост, смелост, самота - искам да е просто щастлив. И пълен. Дар от боговете - тези вътре в мен или от някакви други, няма значение. Няма значение какво е истина - в свят, в който няма реч и език, а само музика.

Нека се разпукват пролетните цветя и нека имам очи да ги видя. Цялата черна блажна боя се обелва, и цената е жестока. Плащаш я и не знаеш дали си струва. Така или иначе всички други живи са се оказали изчезващи, лъжливи сенки. Всичко, що е било истина, е станало неясен, сънлив спомен. Спомен за спомен. Години са се превърнали в преминаващи за секунда през съзнанието немощни импулси. И черната боя пада, цената се плаща, птицата пее за свобода и живот. Възможностите от тук нататък са много - може би някое дете ще я убие с въздушна пушка, или някой оцъклен дядо ще я отрови. А може би ще литне и ще отиде другаде, без никой да знае къде е. Ще изчезне от осезаемата реалност и ще стане мечта. Малки електромагнитни подскоци през вселените. А някое дете ще играе федербал пред хижа в планината. Цяла поляна пълна със смях, толкова много, че чак е плътен. Смесва се с песента на горските птици, избухва - есенцията на живота - Свободата.