Точно като треска. Започва долу ниско в краката, пълзи, пари, побърква те. Мислиш отново, виждаш отново. Страхуваш се отново. За живота ти, за вселената, въобще за Всичкото и за нещата, които някога по принцип са били във времето и пространстово, и дали са били всъщност.
Точно като червена, потна, пареща треска, която тече по вените. Тече като живот и убива като такъв.
Отново се отварят аспекти, вероятности, нишки, в които текат съзнанията - аз, ти, тя, другата тя, другия той, детето ни, вашето дете.... Дали? Някога? НЕ искам.
Като парче метално сирене. Изплашено, пластелиново, сгърчено, пропито. Малки токови удари, постоянно. Пробождания от иглички.
Ще те обичам вечно, сутрин ще те целувам по бузата, топла и мека. Навън ще има птички и свобода. Вселената ще е наша, малка и кръгла. Ще я подредим в един ъгъл, и ще я забравим, защото ще сме твърде заети с плуване из най-красивите потоци. И изкачване по най-меките поляни. Голи, топли, истински, цели. Истински, тоест завинаги, колкото и кратко и цялостно да е това.
или
Няма да те видя никога повече. Няма да те видя и сега. Ще отлетя покрай теб, леко болезнено, но до болка познато. Страшно самотно. Разкъртващо, смущаващо ... озлобено.
Тресе ме. Доста здраво. И ме е страх, защото, Бога ми, умирам от желание да подредя Вселената в някой светъл ъгъл и да отлетя Другаде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар