нишшшшки

Изпуснах всички нишки. Всъщност нарочно ги пуснах. Ходя по брега боса и е топло. А аз пускам нишки. Бирата също помага.
Леко обръшам глава и виждам другите, скупчили са се. Марин крещи нещо и се смее, а Лея се цупи и гледа в пясъка. Ицо и Краси си говорят и драскат някакви завъртулки. Значи там всичко е наред. Но аз не отивам натам, не още. Имам поне още 5 минути спокойна, самотна разходка.
Дойдохме на точно този плаж, защото Лея настоя. В България сега е ранна пролет и е прекрасно. Но ние съчетахме няколкото общи почивни дни и се дотътрихме тук. Васето милия не можа да си вземе отпуск и си остана вкъщи. Може би трябваше да остана с него, да си вземем чипс, 3 различни шоколада (един натурален, един с плодов крем и един с ядки)и 4 бутилки гъсто, гъсто червено вино. Щяхме да гледаме няколко филма за рицари и феи на дивана, да стоим прегърнати и от време на време да се щипем и лигавим. Странно как ми остава време да си пакетирам гащите и четката за зъби и да замина извън страната, но не ми остава време за Васко. Никога не успяваме да осъществим този заплануван филмов следобед.
Като дълбокомислен извод мога само да изчопля една дупка в пясъка пред мен с големия пръст на крака и да изпусна срамежливо още няколко нишки. Не искам нищо да крепи живота ми, затова ги разпилявам. Не и такъв, какъвто е. Мотивация за ядене, мотивация за спорт, мотивация за маникюр... Имам твърде много нужди и твърде много трудности. Малките подмолни разрушители на личността, които пропиват и разграждат съвременния живот. А общия, едва удържим фон, е на едно голямо синьо (асоциация с буреносно) желание да зарежеш всичко. Пук, бум. Чао. Аут. Отивам да спечеля живота си, а не да гния.
Но не го правиш. Единственият срамежлив и жалък протест се състои в това освобождаване на импулси мозъчно напрежение на този сивкав плаж. Сигурно затова жените носят рокли - дълги, дълги нишки, които осбождават мозъка от нежелани нервни нишки и ги пренасят до пръстта. Пръстта асимилира всииичко всичко. Малки прашинки несвяст и вечност. И в същото време - много удобни, защото можеш да си ги мачкаш, и копаеш, и ровиш, че дори и да се наслаждаваш на безличносивия им цвят, на някакъв си плаж, някъде си далеч от филм и гушкане с близък приятел.
Още една крачка и ще гръмна. Не искам да се връщам при другите. С тях ми е освен самотно, и крайно досадно. Дразнят ме с приказките си за бъдещето, плановете. Все едно планират вечността. Самонадеяни глупаци. Сигурна съм, че вечер, микросекунди преди да заспят, усещат пропукването, пукотът на невъзможността да бъдат.
От другата страна съм аз. Никъде, и за никъде. Знам, че имам кожа, която обхваща евентуалната ми публична и представителна пред света същност. Дори и на това нямам вяра. Нито доказателства за истинност. Смея ли да планирам каквото и да е при тези обстоятелства? Затова си и стоя. Разглеждам несъстоятелната си, неспособна за адекватна адаптация същност. С времето има и бръчки, и страхове.
Висим тука като едни самотни чучела. Хлътнали бузи, очи без клепачи. Планираме месо и клепачи, с надеждата за едно по-добро, дебело и сляпо бъдеще. Но само скитниците са истински свободни. Гладни, голи, замръзващи. И свободни, но по начин, който никога няма да разберат. Тъй като сетивата им изгниват поради тривиални причини - студ, влага, жега. Какво да се прави, във вселената казват живеем. Абсолютни нули и невъобразими плюсове. Търси баланса, за да не ти изгние кожата, поне не докато си чувстващ в нея и я броиш за своя. Понякога трябва да се примиряваме с условностите, чак след това да разсъждаваме доколкото твоето е твое.
Изпускам с раздразнение още няколко нишки, завъртам се рязко и поемам пътя към компанията ми. Колкото мразя тях, толкова мразя и себе си. Условно или не, чувствата са осезаем факт и са тук и сега.