Австралиецът

Пийваме биричка с приятели, втора трета пета ... и започваме леко да фъфлим, да се хилим и да се прегръщаме. Говорим си часове наред, не помня какво - някакви наши си работи. Обсъдихме живота, секса, колективите на работното място, екс-тръпките, некст-тръпките и в съзнанието ми (освен хилеж) остана и идеята на Нелка, че женското сърце е шиииироко и винаги има място за още една любов.

Ей ме на, не съм толкова млада вече, а винаги съм вярвала, че това с многолюбовието не е вярно. Една единствена любов, до живот - това е. Ако е щастлива (каквото и да значи това?!?) - добре. Ако не е - край, сърцето изсъхва, завинаги. Помахва на купчината тор, останала от пира на ангелите и се вкаменява forever and ever.

До днес. Или може би до снощи, защото в момента, в който Нели сподели този така дълбокомислен извод, си дадох реално сметка за ситуацията, в която съм от няколко месеца.


Обичам двама. Австралиец и японец. Обичам двама. Сърцето ми не е изсъхнало. Или от скоро пак е топло - усещането е все едно зелено стръкче трева е поникнало - силно и наивно - върху сивкава пукнатина. И това ми ти стръкче категорично заявява, че пукнатината, сухотата, жегата и пустотата няма да ги бъде: то е там. Засега малко и нежно. Засега.
Скоро пак ще имам живо сърце.

И в същото време не съм се чувствала по-отвратително в такъв аспект никога. Защо двама?!? Защо не един, който да е новият Първи. Защо не един, който да обичам изцяло, вярно, отдадено и тн бла бла както аз си знам.
Двама. Не се познават.

Австралиецът е слънце. И твърди за мен същото, постоянно. Имам нужда от неговото постоянство. Той е до мен сега, вчера, по обед, докато спя, докато пия кафе сама, докато пия кафе несама, докато чета, докато работя. Утре пак ще е до мен. Меко, нежно покривало със стабилно социално положение и потресаващо запомнящ се външен вид. Уникален по рода си, поглед на кинозвезда, уста - толкова амбициозна, че изкривява пространството. И той е до мен. Хохохо.

Азиатецът. Всъщност първо се влюбих в азиатеца - миналата година още. Видяхме се случайно - служебно събиране. След 40 мин вече му направих закачлива забележка да спре да говори за работа и му казах да си налее розе, за да ми прави компания на терасата - докато допивам моето. Това естествено прерастна в разговор до 5.30 сутринта, няколко изпити бутилки вино и много смях, детски спомени и планове за синхронно плуване. Разделихме се някак бързо. Поддържахме известно време някаква виртуална връзка, в която той ми правеше намеци, а аз се правех на недостижима сърничка. Сигурно защото той си замина за Япония и наистина се чувствах ( по дяволите :( ) доста недостижима. После си позволи да ме игнорира, когато имах нужда от някого. Никой не може да ме игнорира. Ever.
Забравих за тръпката, забравих за изписаните тонове букви. И се отдадох на моите меланхолични моменти.

В това време някак постепенно се срещах с австралиеца, но не го виждах. "Да, да" - казвах му, съгласявах се с плановете му, усмихвах му се. Но не го чувах. Не го питах, не го исках. Мислех си за моя японец, който ме игнорира. Пиех и си мислих. Смеех се на шегите на австралиеца, но от вътре ми беше пусто. Дойде пролет, аз продължавах да си мисля ... сезонът на разцъфналите вишни. Японски. По дяволите.

Ден, нощ, ден. Австралиецът изчезна, времето не ме интересуваше, бях другаде.

Пауза. Дупки. Музика. Кафе с кофи, разговори за секс с приятелки, рисуване с пастел. От време на време разговори с австралиеца. Чувахме се, но аз даже не обръщах внимание от къде ми се обажда, бях заета да си човъркам стените на черните дупки. Само дето след няколко такива разговора с него започнах да се усмихвам. Да се лигавя по моя си начин, да спортувам по-често, да готвя и да се плезя на децата по улицата закачливо, докато намусените им майки плюеха по бащите им.
Моят австралиец ми спаси живота тази пролет. Сливат ми се месеци. Дни, секунди. Изведнъж се изпотих, почервенях, затреперих. Обичах го. Не се влюбих постепенно и плавно - просто една сутрин се събудих не просто влюбена, а размазана от любов. Залепена за стената, потна, с разкъсано от емоции сърце - същинска малка емо-тийн дива, която реве и рисува сърца, вярва във вечната любов и понякога иска да се самоубие, защото животът е гаден. Само дето не ревях.

Австралиецът и аз. Толкова цветя никога не съм имала около мен. Обожавах отново. Но не го мислех, не страдах, не се страхувах. Чисто и просто се затрупвахме един с друг, с мечтите и идеите си, с настроенията си, с планове, с лигави смешки. Такива очи... такива думи. Спирам. Знаете как е.

Само дето изведнъж се появи моя японец. Неосъществената тръпка - мислех че съм го забравила: пък и какво толкова да му помня, видяла съм го за няколко часа и после сме споделяли няколко влажни електронни излияния. Като го видях обаче, вселената леееко спря за миг, трансформира се във чук и ме прасна по главата. Кипеж.
Каза ми, че ми носи тефтерче със специални листове. Специално за мен. И че иска да го посрещна с чиния специална мусака в къщата му в едно небезизвестно голямо българско село. Мило ми стана - забавно и топло. Това беше всичко друго, но НЕ и игнориране. Направихме малък план за лятна отпуска заедно - е, разбира се и в компанията на още няколко човека от фирмата и едно голямо барбекю.

Угризения. Обичам двама. Аз, която вярвах в моногамността на моето сърце - както божествата в множество религии са единствени. Аз, която изстрадах неверността на един разгонен пор. И изплаках толкова сълзи, че в следващите си осемстотин прераждания ще имам закърнели слъзни канали. Както и да е.

Обичам двама. Не знам какво ще стане. Женското сърце ... е пълно с много богове. Пазете ме.