По-отвратително от собственото безсилие НЯМА.
В този смисъл - отвратена съм от себе си - от това, че се стряскам. От това, което измоделирах от живота си. От това, че съм неогранизирана и неадекватна. От това, че съм никаква.
Забравям усещания. Забравям се. Забравям истински моменти и ги заменям за ... плява. Скоро нечия плевня ще гори.
Забравям и какво е да си щастлив. Целодневно усмихната съм, чувствам се добре с приятелите ми, правя планове за неясното бъдеще, но съм оптимист. Всички ме познават като такъв. И ми се чудят дори - не мрънкам (освен в този блог :D), спортувам, готвя, смея се. И както се казваше в някакъв тъп американски филм - спя сама само ако така пожелая аз.
И все пак - нещо ми щрака отвътре, нещо безкрайно нещастно и плачещо. Нещо малко, схлупено около себе си, тъжно и самотно. Плаче си и от време на време премигва с адски тъжните си очи. Нещо добро. Нещо, което всички изостават. Дори и аз - заливам го със сутрешно кафе, работа, рисуване с пастели, фейсбук, радостни крясъци.
Но в един момент три ноти, една песен, 2 куплета. И всичко е крах и прах. Цялата публична аз, цялата вътрешна аз, светът, вселената, размислите, разума. Остава само нещото. И то е винаги все така тъжно и вързано с вериги.
Целият свят ли трябва да преплувам, за да ги скъсам... Безпомощна съм. Пред себе си. А това най-боли. Прощавай, че не мога да те отвържа. Мога само да поплача с теб, но това няма да намали самоотвращението ми.
Прощавай.
сряда, 9 юни 2010 г.
понеделник, 7 юни 2010 г.
Кратки сутрешни размисли (cliché!)
От дупката, в която съм в момента, често поглеждам нагоре и си мисля какво е щастието. Жалкото е, че точно в тези моменти някой мазно ми се изхрачва на челото, но вече започвам да го възприемем като нещо от нормалното ежедневие - остарявам, к'во да се прави.
Та ето какво е за мен щастие.
Щастие е да си полезен за любимия човек ( да му напишеш домашното в някое междучасие, когато е суперзакъсал и притеснен, че след 7 минути ще го изпитват на съчинение по испански).
Щастие е да се събудиш сутрин и въздухът да е зелен и свеж, пълен с кислород.
Щастие е си махнеш бельото, да сложиш надраскана раница и удобни обувки и да зарежеш градската стагнация.
Щастие е да докопаш дзен-струната и често да си посвирваш на нея.
Щастие е да си потен от спорт - да усещаш тялото си още повече твое, още повече живо, още повече функционално и полезно.
Щастие е да откриеш точно твоя дом на тази Земя, а ако си и истински щастливец - и да заведеш точния любим човек там.
Щастие е да обичаш някой, с който си напълно свободен и развиващ потенциала си.
Щастие е и той да те обича :)
Щастие е да имаш сила да изправиш рамене въпреки блатната обстановка.
Щастие е да се усмихваш на непознати и да виждаш как нещо прещраква и те стават по-ведри и истински, макар и леко смутени.
Щастие е да имаш време да си цял и спокоен - насаме само с твоята любима музика, която изкопава истинската ти същност, поизтупва я от наслояванията и и помага да разцъфти отново.
Щастие е да сготвиш на някой.
Щастие е и светът от време на време да ти отвръща с хубаво - късметът е щастие.
И още толкова много.
Та ето какво е за мен щастие.
Щастие е да си полезен за любимия човек ( да му напишеш домашното в някое междучасие, когато е суперзакъсал и притеснен, че след 7 минути ще го изпитват на съчинение по испански).
Щастие е да се събудиш сутрин и въздухът да е зелен и свеж, пълен с кислород.
Щастие е си махнеш бельото, да сложиш надраскана раница и удобни обувки и да зарежеш градската стагнация.
Щастие е да докопаш дзен-струната и често да си посвирваш на нея.
Щастие е да си потен от спорт - да усещаш тялото си още повече твое, още повече живо, още повече функционално и полезно.
Щастие е да откриеш точно твоя дом на тази Земя, а ако си и истински щастливец - и да заведеш точния любим човек там.
Щастие е да обичаш някой, с който си напълно свободен и развиващ потенциала си.
Щастие е и той да те обича :)
Щастие е да имаш сила да изправиш рамене въпреки блатната обстановка.
Щастие е да се усмихваш на непознати и да виждаш как нещо прещраква и те стават по-ведри и истински, макар и леко смутени.
Щастие е да имаш време да си цял и спокоен - насаме само с твоята любима музика, която изкопава истинската ти същност, поизтупва я от наслояванията и и помага да разцъфти отново.
Щастие е да сготвиш на някой.
Щастие е и светът от време на време да ти отвръща с хубаво - късметът е щастие.
И още толкова много.
неделя, 30 май 2010 г.
Следобед пак
Не исках да пиша това. Но вече е време да си призная - усещам омразата на хората. Като някаква парализа е - за всяко мое свободно движение, за всяка снежнобяла усмивка, за всеки целенасочен поглед - получавам също толкова целенасочена омраза. Или завист. Или просто малка, жалка злобичка.
Страх ме е. Суеверно - от тези потоци жлъч. Все едно съм ... на някаква дисекционна маса и омразата ме разфасова на парчета, оглеждани и наблюдавани. Анализирани и опипвани, в търсене на Причината за движенията, усмивките и устремените погледи.
Задушаващо е, а аз не мога да го спра. Мога само да се надявам да го преодолея, да мина някакво ниво НАД това. И скалпелите да не могат да ме достигнат.
А най-лошото е, че за момента тази омраза ме скапва, спира... натъжава. И ме прави самотна. Имам нужда от пълна социална изолация, десет дни в гора. За да избягам от постоянното представление и мизерничката сцена. За да ме забрави гладната тълпа от кухи същества, която търси малко емоционална храна за бедното си съществуване.
Аз съм човека, който тича бос по трева в парка. Аз съм човека, който си сменя цвета на косата драстично и постоянно. Аз съм човека, който живя три дни под листа в Родопите с двама почти непознати. Аз рисувам зад картините, ходя гола вкъщи, пуша много пури и пия много вино. Аз обичам повече животните, отколкото хората. Ходя без сутиен, имам мускули вместо целулит, обичам да флиртувам в магазина (особено на щанда с макарони). Ходя сама на кино, пея силно и грешно, готвя красиво.
Аз съм човека, който не може да продължава да живее в този жилищен блок, в такава близост с емоционално и физически размити същества. Поне душевно съм хванала пътя за другаде. Работя по въпроса и краката ми да се отправят натам, понасяйки и симпатичната ми глава.
Аз съм човека, който ще продължава да диша. Точка.
Страх ме е. Суеверно - от тези потоци жлъч. Все едно съм ... на някаква дисекционна маса и омразата ме разфасова на парчета, оглеждани и наблюдавани. Анализирани и опипвани, в търсене на Причината за движенията, усмивките и устремените погледи.
Задушаващо е, а аз не мога да го спра. Мога само да се надявам да го преодолея, да мина някакво ниво НАД това. И скалпелите да не могат да ме достигнат.
А най-лошото е, че за момента тази омраза ме скапва, спира... натъжава. И ме прави самотна. Имам нужда от пълна социална изолация, десет дни в гора. За да избягам от постоянното представление и мизерничката сцена. За да ме забрави гладната тълпа от кухи същества, която търси малко емоционална храна за бедното си съществуване.
Аз съм човека, който тича бос по трева в парка. Аз съм човека, който си сменя цвета на косата драстично и постоянно. Аз съм човека, който живя три дни под листа в Родопите с двама почти непознати. Аз рисувам зад картините, ходя гола вкъщи, пуша много пури и пия много вино. Аз обичам повече животните, отколкото хората. Ходя без сутиен, имам мускули вместо целулит, обичам да флиртувам в магазина (особено на щанда с макарони). Ходя сама на кино, пея силно и грешно, готвя красиво.
Аз съм човека, който не може да продължава да живее в този жилищен блок, в такава близост с емоционално и физически размити същества. Поне душевно съм хванала пътя за другаде. Работя по въпроса и краката ми да се отправят натам, понасяйки и симпатичната ми глава.
Аз съм човека, който ще продължава да диша. Точка.
Аз
Всичко, от което имаш нужда е в главата ти. Всичката светлина и оптимизъм, и кураж. И най-вече - силата да го усещаш. Имаш ли сила да си отвориш очите за света навън, той ще светне. И ще ухае на мед, на рози, на онова меко усещане за добрина.
Чувствам се все едно ще се омъжвам... За втори път впрочем. Преодолях (да!) един скапан брак; един безмълвен, студен развод; много черни купчини отрова. И усещането за свежест (живот) е все по-силно тази втора пролет. Все едно съм отново чиста, цяла.
Когато бях на 15 години си мислех:
- че никога няма да правя компромиси заради мъж
- че винаги ще имам цялата енергия, която е достатъчна за протест срещу скапанността
- че моите отнощения няма да са като тези между родителите ми - изнервени, пълни с полу-омраза и желание да правиш това, което наранява другия
- че всички хора са добри отвътре
... и така нататък.
Сега - повече от 10 години по-късно (минаха като миг, дори по-бързо) - осъзнавам, че съм правила толкова много компромиси, че съм се изкривила вътрешно. Предала съм идеалиста в мен, за да угодя на човек, за когото дори не съм сигурна, че има вътрешност , та камо ли добра такава.
Малко кофти. Чак леко забавно, защото вече не боли.
И така си ходя аз сега, тревата пак проскърцва под краката ми. Лъчите пак топлят, а хората пак са добри.
След развода станах малко по-вярваща в Бог - той вече има доста комплексен образ в съзнанието ми и много ми помага - самонастанявайки се в неговите очи, аз се оценявам отстрани. Защото, както казах, всичко е в главата ти.
А усещането за омъжване е лично мое си, прекрасно вътрешно изживяване, с което обозначавам необходимостта да държа някого за ръка, да обикаляме заедно прегърнати всичко, което света предлага - планини, пазари, конференции, банки, мостове, камъни, университети. Любовта е една малка смърт, към която съм твърде пристрастена. Благодаря.
Чувствам се все едно ще се омъжвам... За втори път впрочем. Преодолях (да!) един скапан брак; един безмълвен, студен развод; много черни купчини отрова. И усещането за свежест (живот) е все по-силно тази втора пролет. Все едно съм отново чиста, цяла.
Когато бях на 15 години си мислех:
- че никога няма да правя компромиси заради мъж
- че винаги ще имам цялата енергия, която е достатъчна за протест срещу скапанността
- че моите отнощения няма да са като тези между родителите ми - изнервени, пълни с полу-омраза и желание да правиш това, което наранява другия
- че всички хора са добри отвътре
... и така нататък.
Сега - повече от 10 години по-късно (минаха като миг, дори по-бързо) - осъзнавам, че съм правила толкова много компромиси, че съм се изкривила вътрешно. Предала съм идеалиста в мен, за да угодя на човек, за когото дори не съм сигурна, че има вътрешност , та камо ли добра такава.
Малко кофти. Чак леко забавно, защото вече не боли.
И така си ходя аз сега, тревата пак проскърцва под краката ми. Лъчите пак топлят, а хората пак са добри.
След развода станах малко по-вярваща в Бог - той вече има доста комплексен образ в съзнанието ми и много ми помага - самонастанявайки се в неговите очи, аз се оценявам отстрани. Защото, както казах, всичко е в главата ти.
А усещането за омъжване е лично мое си, прекрасно вътрешно изживяване, с което обозначавам необходимостта да държа някого за ръка, да обикаляме заедно прегърнати всичко, което света предлага - планини, пазари, конференции, банки, мостове, камъни, университети. Любовта е една малка смърт, към която съм твърде пристрастена. Благодаря.
сряда, 26 май 2010 г.
Покана за кафе
Стои до букетчето маслодайна роза на бюрото. Цитирам :)
"Пращам ти моето копие - обиколих целия град и целия интернет, но книгата е изчерпана от наличност! И то от много време.
Дано я преиздадат, защото ужасно много искам да ти я подаря... И да - може да е грубо, но ти заемам моето копие - за да я прочетеш, но не и да я усетиш като твоя, защото си я искам :р Ще ми я върнеш на 9 юни, сряда, когато ще пием кафе заедно. Идвам си в България! :) И."
Иванеееее, marry me :D
"Пращам ти моето копие - обиколих целия град и целия интернет, но книгата е изчерпана от наличност! И то от много време.
Дано я преиздадат, защото ужасно много искам да ти я подаря... И да - може да е грубо, но ти заемам моето копие - за да я прочетеш, но не и да я усетиш като твоя, защото си я искам :р Ще ми я върнеш на 9 юни, сряда, когато ще пием кафе заедно. Идвам си в България! :) И."
Иванеееее, marry me :D
понеделник, 24 май 2010 г.
Абитуриенти 2010 - лежерно
Стоя си по размъкнат домашен анцунг и се опитвам да се съсредоточа. Някой звъни на вратата. Чорлава, изсулена и несъсредоточена - отварям. Съседката от 5тия етаж. Имали абитуриент. Бла бла, бонбони, соленки. Довечета щяло да е шумно, поканили си били музиканти ( Холи Крайст xDD), в 18.30 шял да слезне пред блока, ако съм искала да ида да го видя.
Затварям и мигновенно зацапвам изнервената майчина физиономия в съзнанието си. Дотътрям се до чашата с кафето и работя 6 часа. Цък. flash
Вечерям краставица с извара. И осъзнавам, че не е шумно. Даже е необичайно тихо. Може бързо бързо да са се напили роднините, усмивчиците да са се изкривили в уста на заспал пияница, а надписът "HATE" на вратовете на целокупното родословие да блещука слабичко.
Замислям се обаче, живеем едни връз други по тия блокове толкова семейства и хора и животни. Един има бал, друг - бута стена, трети - лежи болен. Кой е прав?
Пропук.
Затварям и мигновенно зацапвам изнервената майчина физиономия в съзнанието си. Дотътрям се до чашата с кафето и работя 6 часа. Цък. flash
Вечерям краставица с извара. И осъзнавам, че не е шумно. Даже е необичайно тихо. Може бързо бързо да са се напили роднините, усмивчиците да са се изкривили в уста на заспал пияница, а надписът "HATE" на вратовете на целокупното родословие да блещука слабичко.
Замислям се обаче, живеем едни връз други по тия блокове толкова семейства и хора и животни. Един има бал, друг - бута стена, трети - лежи болен. Кой е прав?
Пропук.
still around
Под няколко торби с дрехи намирам хармоника, птица от хартия и жълт лист с редове, дупки и най-вече петна от индиго.
Сутрин в автобуса бабите са в еднакви сини униформи на малки дупки.
Индиго - само 15 години са минали, а вече никой не го ползва. Спомням си колко беше меко на допир. Мирише ли на индиго, значи и печката с дърва на баба е наблизо. То стоеше в скрина до печката. И съхнеше.
Ако ходя с много, много леко отворена уста - ще съм над нещата, предимно над бабите в автобуса - символ на загубените души а.к.а. загубените спомени. Алелуя.
Под торбите с дрехи имаше и спомени. Не мога да повярвам, че съм изгубила толкова много. И че го губя (многото) всяка минута от ежедневието си, в която не си спомням за него. Дядо, куче, детска любов, лято и щурчета. Зародиши истини. Зародиши смисъл - и вярата, че ще пораснат, ще се развият и ще бъдат. Явно всичко, което успях да постигна, е да губя спомени за времена, в които съм притежавала поне зародиши на пълен живот.
Белият дроб се отваря и затваря. Никога, ама не никога до край. Не забравяй. Полуробот. Отваря и затваря. Леко отворена уста - връзка с Бог, връвчица на пръста; а да - и гледай само напред. Ти си моето любимо социално зомби, влез в роля и не излизай.
... И пак забравяш какво си изгубил, не плачеш, не спиш. Е, да, ядеш - мях кожа с рецептори и гънки. Гениални сами по себе си, защото човешкият оргазнизъм безспорно е велика биохимична лаборатория. Но напълно ненужни в случая на това пробуждане. Срещнахме се отново. Всички мои същности, на вас говоря. Отново на кръстопътя в стомаха. Здрасти. Не ме гледай смутено. А ти, там - дето пътуваш с отворена уста, вземи мигни малко. Зомби.
Чувствителното момиче, дето е седнало до ония стомашни жлези - вземи се събуди малко, защото ми омръзна от преживяне на камъни. Ще обичаш ли отново или да продължавам с бетоннокаменните констукции?
И вие, всички останали. Благодаря ви. И довиждане. Отново губя. И спомен за вас. И апетит.
Каква безполезна биохимична лаборатория, Господи.
Сутрин в автобуса бабите са в еднакви сини униформи на малки дупки.
Индиго - само 15 години са минали, а вече никой не го ползва. Спомням си колко беше меко на допир. Мирише ли на индиго, значи и печката с дърва на баба е наблизо. То стоеше в скрина до печката. И съхнеше.
Ако ходя с много, много леко отворена уста - ще съм над нещата, предимно над бабите в автобуса - символ на загубените души а.к.а. загубените спомени. Алелуя.
Под торбите с дрехи имаше и спомени. Не мога да повярвам, че съм изгубила толкова много. И че го губя (многото) всяка минута от ежедневието си, в която не си спомням за него. Дядо, куче, детска любов, лято и щурчета. Зародиши истини. Зародиши смисъл - и вярата, че ще пораснат, ще се развият и ще бъдат. Явно всичко, което успях да постигна, е да губя спомени за времена, в които съм притежавала поне зародиши на пълен живот.
Белият дроб се отваря и затваря. Никога, ама не никога до край. Не забравяй. Полуробот. Отваря и затваря. Леко отворена уста - връзка с Бог, връвчица на пръста; а да - и гледай само напред. Ти си моето любимо социално зомби, влез в роля и не излизай.
... И пак забравяш какво си изгубил, не плачеш, не спиш. Е, да, ядеш - мях кожа с рецептори и гънки. Гениални сами по себе си, защото човешкият оргазнизъм безспорно е велика биохимична лаборатория. Но напълно ненужни в случая на това пробуждане. Срещнахме се отново. Всички мои същности, на вас говоря. Отново на кръстопътя в стомаха. Здрасти. Не ме гледай смутено. А ти, там - дето пътуваш с отворена уста, вземи мигни малко. Зомби.
Чувствителното момиче, дето е седнало до ония стомашни жлези - вземи се събуди малко, защото ми омръзна от преживяне на камъни. Ще обичаш ли отново или да продължавам с бетоннокаменните констукции?
И вие, всички останали. Благодаря ви. И довиждане. Отново губя. И спомен за вас. И апетит.
Каква безполезна биохимична лаборатория, Господи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)