Да, всичко е ясно – оформи се през хилядите вечери, далеч от теб, от вас. Вечерите с вино и меден хляб. Вечерите на пълна самота – понякога желана, понякога тежка и почти емоционална.
Ти не знаеш, разбира се. За теб съм само изречение – тя е там и прави това и познава онова. Е, то там като тука, бе – ми казваш.
Ми какво да е ?! – отговарям подобаващо дръпнато. Но защо ли, защо ли, социопатке малка – се самоапострофирам секунда по-късно.... Той няма как да знае. Той беше далеч, далеч – всичките вечери, всички от първата до последната. Не знае...
Не знае за вакуума, напълван с шоколадови парчета. Не знае за сланината, окачена по краката и корема – символ на емоционалното хранене и прехранване. Там, да, точно там – където е същото като навсякъде. Където хората пак са самотни и ядат. Където пак е празно, макар и празнотата да е обримчена с красиви градинки, чисти букетчета и черен асфалт.
Същото е, скъпи, прости ми, че се изсмях пренебрежително на забележката ти. Ти просто нямаше как да знаеш... затворен в собственото си малко картонено паралелепипедче, пиещ и мечтаещ – какво си си мислил, че аз съм в рая ли? Какъв рай ... рай на рафинираната захар и хидрогенираната мазнина, опаковани в скъп станиол. И поднесени с финеС и обиграни жестове. Но от кого – от хора. От хора, които също като нас, ориенталците, плюят по капризната клиентела, псуват и я взимат на подбив – но тихичко и елегантно, зад бара някъде, далеч. Да му мисли омерзения станиол.
Проблемът, скъпи, е генерален. Проблемът е в мен. Проблемът е по-сериозен, отколкото предполагах. И разходката до другия край на света, освен сланина, ме дари и с прояснение по този въпрос. Каквото се е счупило, е надрало всичко по пътя си. И кръвоизливите са покрили цялата ми същност, повличайки я към взаимно гниене. Не съм усетила, анестетикът явно е бил силен. А анестетикът беше изненадата и шокът – конфликтът на морала с реалното случване. Тухла в стената. Тухла в главата. Нищо не усещаш – години. Отиваш на гъза на географията – и се преоткриваш: безчувствен, сланинест ръб. Носталгия? Роднини? Приятели?? Това никога не е било. И ти, скъпи, и целият ни разговор – това ме отегчава.
Ако си мислиш, че съм щастлива тук – лъжеш се. И то не защото и тук е същото, а защото АЗ съм си все същата...
сряда, 13 октомври 2010 г.
четвъртък, 30 септември 2010 г.
петък, 24 септември 2010 г.
вторник, 21 септември 2010 г.
I wish...
I wish someone cared the way I could understand.
Изсънувах си сънищата и се чувствам като пресушен поток. Толкова ми е пусто, че чак пари - по изгорелите, напечени камъни, нявга покрити от искяща вода.
Имам чувството, че съм умряла отново - точно като момичето, което е сънувало част от онези сънища, които ме тормозиха толкова дни. Които се завърнаха от небитието и се материализираха в мозъка ми, за да изживея отново онези минали времена, отвъд Всичкото.
Сега имам само сухи камъни. И слънце, което пари и прогаря. Камъните са покрити с тъничка кожа и хич не е безболезнено.
***
За да оставя всичко това настрани, взех скитническата торбичка и си тръгнах. С малко хляб и няколко парчета плат - буквално. За не-знам-кой-път. Мислех си, че вече съм се установила. Че вече ще живея като другите. Че ще свикна с работно време от 8.30 до 17.30. Че ще се смея с колежките в офиса, ще си сипвам вода от диспенсера и ще я нося до бюрото, излъчвайки увереността, че всичко това има някакъв смисъл.
Fuck it.
Не можах.
И точно преди да се смажа тотално и да се спаружа в собствената си тъга, възможността се появи. Гушнах я и за замъкнах с мен, отново. Пак ново легло. Пак съм си забравила кламерите и сапунеркатa. Пак изоставих всички и пак най-тежкото е не това, че съм ги изоставила. А това, че осъзнавам - пак - как точно тези Всички са просто случайни. Не са моите приятели, моето семейство, моите хора. Просто хора са, някои си - част от тях са били около мен през целия ми смислен живот. И все пак, не са моите хора. Фалш, с вкус на кафе, сладки разговори и почти споделени електромагнитни честоти. Но не моите. Близки до тях. Просто близки.
И така - галимацията от вълнуващи сънища свърши. Аз си тръгнах, отново. Кръговратът често е отегчителен. Както и промяната. Утре ще мина още няколко хиляди километра. Заспя ли тази нощ, прекрачвам истинския праг. И отивам другаде. Другаде - отвъд промяната. По-далече от промяната. Качествено далеч от всичко познато - за да прегърна себе си и да пусна копчето на електромагнитния ми излъчвател. Този път искам да срещна нови хора - наистина мои. Наистина, напълно и завинаги.
Изсънувах си сънищата и се чувствам като пресушен поток. Толкова ми е пусто, че чак пари - по изгорелите, напечени камъни, нявга покрити от искяща вода.
Имам чувството, че съм умряла отново - точно като момичето, което е сънувало част от онези сънища, които ме тормозиха толкова дни. Които се завърнаха от небитието и се материализираха в мозъка ми, за да изживея отново онези минали времена, отвъд Всичкото.
Сега имам само сухи камъни. И слънце, което пари и прогаря. Камъните са покрити с тъничка кожа и хич не е безболезнено.
***
За да оставя всичко това настрани, взех скитническата торбичка и си тръгнах. С малко хляб и няколко парчета плат - буквално. За не-знам-кой-път. Мислех си, че вече съм се установила. Че вече ще живея като другите. Че ще свикна с работно време от 8.30 до 17.30. Че ще се смея с колежките в офиса, ще си сипвам вода от диспенсера и ще я нося до бюрото, излъчвайки увереността, че всичко това има някакъв смисъл.
Fuck it.
Не можах.
И точно преди да се смажа тотално и да се спаружа в собствената си тъга, възможността се появи. Гушнах я и за замъкнах с мен, отново. Пак ново легло. Пак съм си забравила кламерите и сапунеркатa. Пак изоставих всички и пак най-тежкото е не това, че съм ги изоставила. А това, че осъзнавам - пак - как точно тези Всички са просто случайни. Не са моите приятели, моето семейство, моите хора. Просто хора са, някои си - част от тях са били около мен през целия ми смислен живот. И все пак, не са моите хора. Фалш, с вкус на кафе, сладки разговори и почти споделени електромагнитни честоти. Но не моите. Близки до тях. Просто близки.
И така - галимацията от вълнуващи сънища свърши. Аз си тръгнах, отново. Кръговратът често е отегчителен. Както и промяната. Утре ще мина още няколко хиляди километра. Заспя ли тази нощ, прекрачвам истинския праг. И отивам другаде. Другаде - отвъд промяната. По-далече от промяната. Качествено далеч от всичко познато - за да прегърна себе си и да пусна копчето на електромагнитния ми излъчвател. Този път искам да срещна нови хора - наистина мои. Наистина, напълно и завинаги.
неделя, 12 септември 2010 г.
Септември ли е вече...
Странни сънища и случвания - за около 50 дни "пресънувах" - тоест сънувах отново - всички по-значими и метафизични сънища, които някога съм сънувала в смисления си живот. Всъщност беше толкова странно, че не съм сигурна дали всички сънища са от този живот. Някои са от минали хилядолетия, а други ще са от бъдещи. Помня ги с такива детайли, а те дори не са се случили. Част от тях дори не са се случили дори и насън в това столетие.
Не знам дали сте сънували тежината на вековете. Или разговори с хора, които виждате уж за пръв път, но познавате по-добре, отколкото познавате родителите си. Или себе си. Или най-близките си приятели. Места, лабиринти, минало, бъдеще. Излизам от себе си, от дома си, от настоящето. Отивам другаде. Излизам дори от човешкото.
Дори от Вселенското. Отвъд отвъдното. Отвъд обяснимото. Отвъд картините, които алкалоидите могат да докарат. Отвъд праволинейното и криволинейното.
На моменти се чувствам като че ли се прибирам вкъщи - в моята форма и смисъл. Аз съм чисто усещане, съвършена сетивност - и то на мястото си, някъде там където няма енергия и материя, духовност, черни дупки, безкрайност или ограниченост. Моят дом е удобен... неописуем - точен и естествен. Божествен.
Реално, датата е такава, че са минали около 50 дни откакто сънувам всичко това - сънувано безкрайно много пъти, или може би само веднъж... или може би за пръв път, а усещането, че ми е познато, е най-измамното в случая.
Реално, броят на сънищата е размит, но - около 100, или 150. В някои от тях има разговори, в други - само усещания. Но какви усещания - божественост и съвършенство. Аз съм дете, после съм жена. А след това - вече е няколко века по-рано.
Пулт за управление - с хиляди функции. А аз съм с вързани очи и крака, безпомощна - в друга стая. Знам, че пултът е там и чувам понякога, твърде рядко, как щракат бутоните му. Това е всичко, което знам. По това съдя за Голямата истина, която всичко хора търсим (ако разбира се, ни остане достатъчно свободно време извън ежедневните и уж реални занимания - убийствени за духа според мен, но това е друга тема).
Та този пулт за управление, това е моя мозък. Чувам го, рядко - как щрака. Вързана в другата стая, мога само да предполагам как се работи на него. Знам, че е велико. Понякога чувам щраквания в продължение на 50 дни. Като сега. Редки моменти, които ме докосват до прекрасни картини.
А всъщност, съм си все така далеч от истината и все така в другата стая - по-близката до реалността. Реалността, в която съществува интернет и аз пиша това. На някакъв странен език, който скоро няма да разбирам. И който може би, някога, някъде - ще сънувам в полузабравен сън. И ще го сънувам няколко пъти. И после няколко пъти - ще го полузабравя.
Всъщност...
Не знам дали сте сънували тежината на вековете. Или разговори с хора, които виждате уж за пръв път, но познавате по-добре, отколкото познавате родителите си. Или себе си. Или най-близките си приятели. Места, лабиринти, минало, бъдеще. Излизам от себе си, от дома си, от настоящето. Отивам другаде. Излизам дори от човешкото.
Дори от Вселенското. Отвъд отвъдното. Отвъд обяснимото. Отвъд картините, които алкалоидите могат да докарат. Отвъд праволинейното и криволинейното.
На моменти се чувствам като че ли се прибирам вкъщи - в моята форма и смисъл. Аз съм чисто усещане, съвършена сетивност - и то на мястото си, някъде там където няма енергия и материя, духовност, черни дупки, безкрайност или ограниченост. Моят дом е удобен... неописуем - точен и естествен. Божествен.
Реално, датата е такава, че са минали около 50 дни откакто сънувам всичко това - сънувано безкрайно много пъти, или може би само веднъж... или може би за пръв път, а усещането, че ми е познато, е най-измамното в случая.
Реално, броят на сънищата е размит, но - около 100, или 150. В някои от тях има разговори, в други - само усещания. Но какви усещания - божественост и съвършенство. Аз съм дете, после съм жена. А след това - вече е няколко века по-рано.
Пулт за управление - с хиляди функции. А аз съм с вързани очи и крака, безпомощна - в друга стая. Знам, че пултът е там и чувам понякога, твърде рядко, как щракат бутоните му. Това е всичко, което знам. По това съдя за Голямата истина, която всичко хора търсим (ако разбира се, ни остане достатъчно свободно време извън ежедневните и уж реални занимания - убийствени за духа според мен, но това е друга тема).
Та този пулт за управление, това е моя мозък. Чувам го, рядко - как щрака. Вързана в другата стая, мога само да предполагам как се работи на него. Знам, че е велико. Понякога чувам щраквания в продължение на 50 дни. Като сега. Редки моменти, които ме докосват до прекрасни картини.
А всъщност, съм си все така далеч от истината и все така в другата стая - по-близката до реалността. Реалността, в която съществува интернет и аз пиша това. На някакъв странен език, който скоро няма да разбирам. И който може би, някога, някъде - ще сънувам в полузабравен сън. И ще го сънувам няколко пъти. И после няколко пъти - ще го полузабравя.
Всъщност...
четвъртък, 26 август 2010 г.
Ще те трия
Подреждах си хаотичните драсканици, документи, картинки и тн. И трих трих трих. Това го пействам тук, че смятам и него да изтрия от харда. Изобщо не помня кога, как и защо съм го писала...
Аз съм обла форма на Господ. Най-вече носа и бузите, които всеки ден виждам подстранен ъгъл през очите си. Очите, мили, свързват мозъка и света. Съня и света. Истината и истината.
Казвам се Пуста Равнина, но звучащо по-красиво. Казвам се Загубен Спомен. Казвам се ... . Казвам се Нострадамус.
Или по-точно – казвах се. Сега съм само сянка, превъплъщение на истинската любов. Сега съм няколко ноти в полето на безкрая. Векторното поле без вектори. Сълза и камък. Вълна и частица. Затварям око и се моля за сълза, колкото и да е просто. А получавам камък. Може би не трябва толкова настоятелно да те гледам, докато се моля. Сигурно трябва да погледна към хоризонта, за да стане вълната частица – сълза.
Зашо толкова искам да имам име? Защото нещо свършва, този път рязко. Не както предните пъти, когато загубих спомените си плавно и неусетно. Този път е осезаемо и силно.
Ако аз седна на този стол и държа чаша чай, ще бъда китайка по червени копринени дрехи. Ще гледам неразбиращо защото за първи път съм китайка.
Но ще стана и ще мина през само един сън, и ще бъда плод. В пясъка, някъде. Цял и малко ударен от камъче, някога, някъде.
Тази книга не търси извод, защото той е вече – всичко, което някога искам да правя на този свят, е да обичам и да ме обичат. каквото и да съм.
Аз съм обла форма на Господ. Най-вече носа и бузите, които всеки ден виждам подстранен ъгъл през очите си. Очите, мили, свързват мозъка и света. Съня и света. Истината и истината.
Казвам се Пуста Равнина, но звучащо по-красиво. Казвам се Загубен Спомен. Казвам се ... . Казвам се Нострадамус.
Или по-точно – казвах се. Сега съм само сянка, превъплъщение на истинската любов. Сега съм няколко ноти в полето на безкрая. Векторното поле без вектори. Сълза и камък. Вълна и частица. Затварям око и се моля за сълза, колкото и да е просто. А получавам камък. Може би не трябва толкова настоятелно да те гледам, докато се моля. Сигурно трябва да погледна към хоризонта, за да стане вълната частица – сълза.
Зашо толкова искам да имам име? Защото нещо свършва, този път рязко. Не както предните пъти, когато загубих спомените си плавно и неусетно. Този път е осезаемо и силно.
Ако аз седна на този стол и държа чаша чай, ще бъда китайка по червени копринени дрехи. Ще гледам неразбиращо защото за първи път съм китайка.
Но ще стана и ще мина през само един сън, и ще бъда плод. В пясъка, някъде. Цял и малко ударен от камъче, някога, някъде.
Тази книга не търси извод, защото той е вече – всичко, което някога искам да правя на този свят, е да обичам и да ме обичат. каквото и да съм.
сряда, 25 август 2010 г.
Обръщане
Обичам да готвя. Да махам кожата на пилето, да задушавам парчета месо, да чупя мъртви вече кости и да се усмихвам на котката ми - тя ме гледа гладно и втренчено. Жестоки очи има, древни и зли.
Обичам да пълня с парчета портокали свински плешки, да заливам със сос от сметана и сини сливи, да фламбирам в пламъци горящ коняк. Карамелът се разтапя някак бавно. Мъничко кръв изтича от костта и докосва карамеленото плато. Всичко става кафяво.
Очите на котката ми са искрящо жълти.
Това е моята природа. Това ме освобождава. Лов, убийство ако щеш. Касапство. Оцеляване. Истинско. Там няма стрес. Няма хартии, които полепват по тялото ми и му пречат да диша.
Чувам всеки ден - колеги, познати, хора на улицата.. Чувам и себе си.
In non particular order чувам:
"Телефон 1, телефон 2, телефон 10, факс, хиляда и-мейла, бюрокрация, притеснения, тракане на зъби. Кафе, кафе, кафе. Приятелят ми ми изневерява, какво да правя? Не се чувствам жива?! Затворено ми е, депресирана съм. Искам да се напия. Напих се, повръщах и бях още по-самотен. Вече съм на 34, искам да се оженя оженя ОЖЕНЯ. Чувствам, че не вървя на никъде. Отвътре съм обърнат и тъжен. "Самотен - всеки ден по различен начин, но все така безкрайно". Кожата ми гледа на вътре, животът - истинският такъв - се концентира ВЪТРЕ в мен и ми тежи, защото няма път навън - няма реална проекция. Липсват ми приятелите. Не съм дишала истински от години. Боли ме, всяка сутрин е тежка. По обед не усещам нищо, а вечер ям чипс - с люти чушки."
Затова обичам да готвя - запушвам си ушите. И режа, и режа, и режа. Животът е био-състезание: хормонални бури. Секс, лов, мускули, тичане, пот, болка. Ще сготвя всичко това и ще го изпия. Жива.
Омръзна ми от дочути разговори на депресирани плъхове, депресирани програмисти, депресирани нереализирани инженери. Омръзна ми от моите собствени мисли, така противни и НИКАКВИ понякога. Нека всичко изтече към мускулите. Напълнете се ... и на лов!
И моите очи ще станат жълти.
:)
Обичам да пълня с парчета портокали свински плешки, да заливам със сос от сметана и сини сливи, да фламбирам в пламъци горящ коняк. Карамелът се разтапя някак бавно. Мъничко кръв изтича от костта и докосва карамеленото плато. Всичко става кафяво.
Очите на котката ми са искрящо жълти.
Това е моята природа. Това ме освобождава. Лов, убийство ако щеш. Касапство. Оцеляване. Истинско. Там няма стрес. Няма хартии, които полепват по тялото ми и му пречат да диша.
Чувам всеки ден - колеги, познати, хора на улицата.. Чувам и себе си.
In non particular order чувам:
"Телефон 1, телефон 2, телефон 10, факс, хиляда и-мейла, бюрокрация, притеснения, тракане на зъби. Кафе, кафе, кафе. Приятелят ми ми изневерява, какво да правя? Не се чувствам жива?! Затворено ми е, депресирана съм. Искам да се напия. Напих се, повръщах и бях още по-самотен. Вече съм на 34, искам да се оженя оженя ОЖЕНЯ. Чувствам, че не вървя на никъде. Отвътре съм обърнат и тъжен. "Самотен - всеки ден по различен начин, но все така безкрайно". Кожата ми гледа на вътре, животът - истинският такъв - се концентира ВЪТРЕ в мен и ми тежи, защото няма път навън - няма реална проекция. Липсват ми приятелите. Не съм дишала истински от години. Боли ме, всяка сутрин е тежка. По обед не усещам нищо, а вечер ям чипс - с люти чушки."
Затова обичам да готвя - запушвам си ушите. И режа, и режа, и режа. Животът е био-състезание: хормонални бури. Секс, лов, мускули, тичане, пот, болка. Ще сготвя всичко това и ще го изпия. Жива.
Омръзна ми от дочути разговори на депресирани плъхове, депресирани програмисти, депресирани нереализирани инженери. Омръзна ми от моите собствени мисли, така противни и НИКАКВИ понякога. Нека всичко изтече към мускулите. Напълнете се ... и на лов!
И моите очи ще станат жълти.
:)
Абонамент за:
Публикации (Atom)