Пия си следобедното кафе с мляко. Вкусно е, вкусно е като мартини. И аз го пия като мартини - страстно :-)
За секунда през мозъка ми премина стрела любов (или любовна стрела, или червена тънка линия или каквото и да е в този смисъл). Аз Я обичам. Обичам новата приятелка на бившия ми мъж. И я обичам като мартини - страстно.
Но това беше само за секунда. Преглът.
Иначе, всичко е наред. Да, благодаря, че попита. Меко следобедно жужене с неясен произход.
Гърлобол, отегчение, фъстъчки. И от трите по много. Да се има предвид, че около думата отегчение има много невидими стрелкички - скука, безсилие, мързел, крайна ярост, сънища.
Абсолют :)
Бззт
сряда, 7 април 2010 г.
събота, 3 април 2010 г.
8 кг. 8 кг? 8кг?!?!
Няколко месеца, осем (8) килограма отгоре.
Зара, спри се вече. Вярно, тази зима не си константно грипава полу-анорексичка. Но все пак?!
Какво става. Нещо различно? Остарявам ли, метаболизмът ли ми се забавя? Гени? Много плюскане?
Спри. НЕ за ден и два. Спри трайно. Спри да пълнееш. Искай резултати постоянно. И мисли, преди да ядеш боклуци. Мисли много, защото нещо грешно става в това твойто тяло. Нещо не като преди.
Искам те с 5 кг. по-малко. Скоро! Мисли.
Зара, спри се вече. Вярно, тази зима не си константно грипава полу-анорексичка. Но все пак?!
Какво става. Нещо различно? Остарявам ли, метаболизмът ли ми се забавя? Гени? Много плюскане?
Спри. НЕ за ден и два. Спри трайно. Спри да пълнееш. Искай резултати постоянно. И мисли, преди да ядеш боклуци. Мисли много, защото нещо грешно става в това твойто тяло. Нещо не като преди.
Искам те с 5 кг. по-малко. Скоро! Мисли.
петък, 2 април 2010 г.
Мега
Не яж тази бисквита. Не яж тази бисквита. Не яж тази бисквита.
В съвремнния свят от нас не се иска да ПРАВИМ неща, а да НЕ ПРАВИМ неща.
Не взимай наркотици
Не яж сладко
Не яж банички
Не пий кафе
Не стой по цял ден безцелно пред компютъра
Не пуши
...
Който успее да преодолее себе си, той печели. Неизвестно какво. Печели по-малък риск вероятно. От рак, затлъстяване и оглупяване. Не крачка напред, не крачка встрани, а крачка НЕ-назад.
Мисля, че съвсем се смахнах. По леглото ми има змии. Освен ако обичайните ми слухови халюцинации този път не са акомпанирани от зрителни.... и осезателни... .
Не халюцинирай.
Не бъди луд.
Всъщност обаче изядох бисквитата :-)
В съвремнния свят от нас не се иска да ПРАВИМ неща, а да НЕ ПРАВИМ неща.
Не взимай наркотици
Не яж сладко
Не яж банички
Не пий кафе
Не стой по цял ден безцелно пред компютъра
Не пуши
...
Който успее да преодолее себе си, той печели. Неизвестно какво. Печели по-малък риск вероятно. От рак, затлъстяване и оглупяване. Не крачка напред, не крачка встрани, а крачка НЕ-назад.
Мисля, че съвсем се смахнах. По леглото ми има змии. Освен ако обичайните ми слухови халюцинации този път не са акомпанирани от зрителни.... и осезателни... .
Не халюцинирай.
Не бъди луд.
Всъщност обаче изядох бисквитата :-)
вторник, 30 март 2010 г.
Свят 30032010
Зелена поляна с прясно окосена трева. Леко боцка по бедрата, прасците и дланите. небето е истински синьо. Има 3-4 пухкави полупрозрачни облачета. Изпънала съм лице към слънцето и съм се подпряла на длани. that's all :)
събота, 27 март 2010 г.
Шоколад
Домашно приготвен топъл шоколад.
мляко
масло
какао
ванилия
канела
Горчи и пари.
Тази сутрин е много трудна и вързана.
мляко
масло
какао
ванилия
канела
Горчи и пари.
Тази сутрин е много трудна и вързана.
сряда, 24 март 2010 г.
нишшшшки
Изпуснах всички нишки. Всъщност нарочно ги пуснах. Ходя по брега боса и е топло. А аз пускам нишки. Бирата също помага.
Леко обръшам глава и виждам другите, скупчили са се. Марин крещи нещо и се смее, а Лея се цупи и гледа в пясъка. Ицо и Краси си говорят и драскат някакви завъртулки. Значи там всичко е наред. Но аз не отивам натам, не още. Имам поне още 5 минути спокойна, самотна разходка.
Дойдохме на точно този плаж, защото Лея настоя. В България сега е ранна пролет и е прекрасно. Но ние съчетахме няколкото общи почивни дни и се дотътрихме тук. Васето милия не можа да си вземе отпуск и си остана вкъщи. Може би трябваше да остана с него, да си вземем чипс, 3 различни шоколада (един натурален, един с плодов крем и един с ядки)и 4 бутилки гъсто, гъсто червено вино. Щяхме да гледаме няколко филма за рицари и феи на дивана, да стоим прегърнати и от време на време да се щипем и лигавим. Странно как ми остава време да си пакетирам гащите и четката за зъби и да замина извън страната, но не ми остава време за Васко. Никога не успяваме да осъществим този заплануван филмов следобед.
Като дълбокомислен извод мога само да изчопля една дупка в пясъка пред мен с големия пръст на крака и да изпусна срамежливо още няколко нишки. Не искам нищо да крепи живота ми, затова ги разпилявам. Не и такъв, какъвто е. Мотивация за ядене, мотивация за спорт, мотивация за маникюр... Имам твърде много нужди и твърде много трудности. Малките подмолни разрушители на личността, които пропиват и разграждат съвременния живот. А общия, едва удържим фон, е на едно голямо синьо (асоциация с буреносно) желание да зарежеш всичко. Пук, бум. Чао. Аут. Отивам да спечеля живота си, а не да гния.
Но не го правиш. Единственият срамежлив и жалък протест се състои в това освобождаване на импулси мозъчно напрежение на този сивкав плаж. Сигурно затова жените носят рокли - дълги, дълги нишки, които осбождават мозъка от нежелани нервни нишки и ги пренасят до пръстта. Пръстта асимилира всииичко всичко. Малки прашинки несвяст и вечност. И в същото време - много удобни, защото можеш да си ги мачкаш, и копаеш, и ровиш, че дори и да се наслаждаваш на безличносивия им цвят, на някакъв си плаж, някъде си далеч от филм и гушкане с близък приятел.
Още една крачка и ще гръмна. Не искам да се връщам при другите. С тях ми е освен самотно, и крайно досадно. Дразнят ме с приказките си за бъдещето, плановете. Все едно планират вечността. Самонадеяни глупаци. Сигурна съм, че вечер, микросекунди преди да заспят, усещат пропукването, пукотът на невъзможността да бъдат.
От другата страна съм аз. Никъде, и за никъде. Знам, че имам кожа, която обхваща евентуалната ми публична и представителна пред света същност. Дори и на това нямам вяра. Нито доказателства за истинност. Смея ли да планирам каквото и да е при тези обстоятелства? Затова си и стоя. Разглеждам несъстоятелната си, неспособна за адекватна адаптация същност. С времето има и бръчки, и страхове.
Висим тука като едни самотни чучела. Хлътнали бузи, очи без клепачи. Планираме месо и клепачи, с надеждата за едно по-добро, дебело и сляпо бъдеще. Но само скитниците са истински свободни. Гладни, голи, замръзващи. И свободни, но по начин, който никога няма да разберат. Тъй като сетивата им изгниват поради тривиални причини - студ, влага, жега. Какво да се прави, във вселената казват живеем. Абсолютни нули и невъобразими плюсове. Търси баланса, за да не ти изгние кожата, поне не докато си чувстващ в нея и я броиш за своя. Понякога трябва да се примиряваме с условностите, чак след това да разсъждаваме доколкото твоето е твое.
Изпускам с раздразнение още няколко нишки, завъртам се рязко и поемам пътя към компанията ми. Колкото мразя тях, толкова мразя и себе си. Условно или не, чувствата са осезаем факт и са тук и сега.
Леко обръшам глава и виждам другите, скупчили са се. Марин крещи нещо и се смее, а Лея се цупи и гледа в пясъка. Ицо и Краси си говорят и драскат някакви завъртулки. Значи там всичко е наред. Но аз не отивам натам, не още. Имам поне още 5 минути спокойна, самотна разходка.
Дойдохме на точно този плаж, защото Лея настоя. В България сега е ранна пролет и е прекрасно. Но ние съчетахме няколкото общи почивни дни и се дотътрихме тук. Васето милия не можа да си вземе отпуск и си остана вкъщи. Може би трябваше да остана с него, да си вземем чипс, 3 различни шоколада (един натурален, един с плодов крем и един с ядки)и 4 бутилки гъсто, гъсто червено вино. Щяхме да гледаме няколко филма за рицари и феи на дивана, да стоим прегърнати и от време на време да се щипем и лигавим. Странно как ми остава време да си пакетирам гащите и четката за зъби и да замина извън страната, но не ми остава време за Васко. Никога не успяваме да осъществим този заплануван филмов следобед.
Като дълбокомислен извод мога само да изчопля една дупка в пясъка пред мен с големия пръст на крака и да изпусна срамежливо още няколко нишки. Не искам нищо да крепи живота ми, затова ги разпилявам. Не и такъв, какъвто е. Мотивация за ядене, мотивация за спорт, мотивация за маникюр... Имам твърде много нужди и твърде много трудности. Малките подмолни разрушители на личността, които пропиват и разграждат съвременния живот. А общия, едва удържим фон, е на едно голямо синьо (асоциация с буреносно) желание да зарежеш всичко. Пук, бум. Чао. Аут. Отивам да спечеля живота си, а не да гния.
Но не го правиш. Единственият срамежлив и жалък протест се състои в това освобождаване на импулси мозъчно напрежение на този сивкав плаж. Сигурно затова жените носят рокли - дълги, дълги нишки, които осбождават мозъка от нежелани нервни нишки и ги пренасят до пръстта. Пръстта асимилира всииичко всичко. Малки прашинки несвяст и вечност. И в същото време - много удобни, защото можеш да си ги мачкаш, и копаеш, и ровиш, че дори и да се наслаждаваш на безличносивия им цвят, на някакъв си плаж, някъде си далеч от филм и гушкане с близък приятел.
Още една крачка и ще гръмна. Не искам да се връщам при другите. С тях ми е освен самотно, и крайно досадно. Дразнят ме с приказките си за бъдещето, плановете. Все едно планират вечността. Самонадеяни глупаци. Сигурна съм, че вечер, микросекунди преди да заспят, усещат пропукването, пукотът на невъзможността да бъдат.
От другата страна съм аз. Никъде, и за никъде. Знам, че имам кожа, която обхваща евентуалната ми публична и представителна пред света същност. Дори и на това нямам вяра. Нито доказателства за истинност. Смея ли да планирам каквото и да е при тези обстоятелства? Затова си и стоя. Разглеждам несъстоятелната си, неспособна за адекватна адаптация същност. С времето има и бръчки, и страхове.
Висим тука като едни самотни чучела. Хлътнали бузи, очи без клепачи. Планираме месо и клепачи, с надеждата за едно по-добро, дебело и сляпо бъдеще. Но само скитниците са истински свободни. Гладни, голи, замръзващи. И свободни, но по начин, който никога няма да разберат. Тъй като сетивата им изгниват поради тривиални причини - студ, влага, жега. Какво да се прави, във вселената казват живеем. Абсолютни нули и невъобразими плюсове. Търси баланса, за да не ти изгние кожата, поне не докато си чувстващ в нея и я броиш за своя. Понякога трябва да се примиряваме с условностите, чак след това да разсъждаваме доколкото твоето е твое.
Изпускам с раздразнение още няколко нишки, завъртам се рязко и поемам пътя към компанията ми. Колкото мразя тях, толкова мразя и себе си. Условно или не, чувствата са осезаем факт и са тук и сега.
събота, 6 март 2010 г.
искам
Искам свобода. Клиширано. Но просто имам нещо около гърлото, нещо което ми пречи, което ме задушава, което убива потенциала ми и желанията ми. На моменти се примирявам, защото искам да оцелея, а отвращението от настоящето е толкова силно, че ако не се примиря, просто ще гръмна.
Положението е толкова скучно и еднообразно, че написването на този смотан текст само го потвърждава. Уморих се да няма. Да няма свежи, усмихнати хора, с които да пия бирата на свободата или да запраша в някоя планина - за 3-4 дни. Уморих се от скука. И депресирани приятели. И тухли и бетон. И преяждане.
Ако трябва да размишлявам как да променя нещо, излиза, че трябва да спра да ям, отново. И пак да отслабна и мозъкът ми да не получава достатъчно енергия. И просто да спре да мисли. И .... и... и.... И... и.
Положението е толкова скучно и еднообразно, че написването на този смотан текст само го потвърждава. Уморих се да няма. Да няма свежи, усмихнати хора, с които да пия бирата на свободата или да запраша в някоя планина - за 3-4 дни. Уморих се от скука. И депресирани приятели. И тухли и бетон. И преяждане.
Ако трябва да размишлявам как да променя нещо, излиза, че трябва да спра да ям, отново. И пак да отслабна и мозъкът ми да не получава достатъчно енергия. И просто да спре да мисли. И .... и... и.... И... и.
Абонамент за:
Публикации (Atom)