Лигави сме - с креееехки като точени кори съзнания, чието вдъхновение се изпарява като малко, страхливо, бяло зайче - хоп, изчезва. Дим да го няма, както се казва в приказките.
Всеки ден мога да се удивлявам колко брилянтни, открили максималната истина умове има и е имало на този свят. И колко невидими в ежедневието са те.
Защо ми говорят отвсякъде за храна, данъци, пътища и дрехи, а не за Роджър Зелазни? Да си дойдем на думата - Роджър е гений. Всичките пътеки, по които минава мисълта му, са съвършени и богати - повече от нормалното. Неволни изрази и подмятания, уж ей така появяващи се в повествованието, са концентрирана истина и дълбокофилософски мироглед, често маскиран зад смислени и мегазабавни шеги.
Правя си асоциация и със Саут Парк - чудесна анимацийка, в която ценя най-много точно това уж неволно и спонтанно вмъкване на истинност и трезва преценка на реалността, присъща за универсалното човешко същество (това филмче ме накара да почувствам близък и симпатичен средностатистическия американски тийнейджър, защото се оказа, че с него мнооого си приличаме).
...
Но не, ежедневието ми е пазаруване, работа, тъпата музика на съседа и вероятно опита на "световната конспирация" да ме накара да повярвам, че земята е плоска; всички хора - полудебили; а смисъла - парите. Те и те са плоски милите.
А прекрасните и истински неща, мили Роджър, се разбягват като бели зайци. Остава да се питаме само колко дълбоко отива заешката дупка ;)
... Това при условие, че последваме заека де. А не сме малко хората, които го следваме. Просто не се набиваме на очи.
петък, 21 май 2010 г.
вторник, 18 май 2010 г.
god damn titles
От къде да черпя вдъхновение? От пътечката на Алиса (отвратителна книжка)? От серийките за доктор Хаус ( чудесна историйка за това колко всъщност си приличаме ние, хората)? От космоса, който, по дяволите, не познавам?
Днес на отиване към магазина си мислех, че би било чудесно да съм първия човек, който е стъпил на луната. Щото аз наистина си мисля, че американците са поизмислили тяхното ходене до там. Та значи, аз съм първа на луната - как става това ли? Ами, в седемте минути, които ме делят от стаята до етажерките на хипермаркета, успях да реша, че съм поканена в свръх секретен проект, влизам в специално съоръжение и ми слагат някакви тръбички и жички. После се замислих - как за Бога ще знам, че наистина съм отишла до луната.. А примерно просто не са ме надрусали. Или убили. Нищо не знаем ние - нито какво има отвъд 4те процента позната (хахаха) Вселена, нито какво има в собствените ни глави (от които, о, Диалектическа Красота, използваме също така 4 %).
И ако аз си мисля за 1 секунда преди да умра/отида до луната, че отивам на луната - доколко истина ще е това и ще бъде ли достатъчна, за да черпя вдъхновение от нея?
От къде другите хора черпят вдъхновение? Колко правилно и ясно построен въпрос. Няма метафизика и сбъркани електромагнитни сигнали. Няма гениални изводи - само празни интервали между думите. Няма неразбрани сънища, които не помним ... а ни беше страх, в 4 през нощта - когато се събудихме все едно в някой минал или бъдещ живот. Дишащи, меки ембриони - истински яйца. А после, на сутринта всичко беше наред: добро утро, тоалетна нещо, кафенце да предложа?
И никакво вдъхновение. В този свят. Само блед спомен за ембриона. И малки зародиши чувства - с цвят. Зелени, като динозавър. Милионите години нямат никакво значение, ако все пак се окаже, че този свят не съществува.
В такъв случай впрочем, и ходене ми като първооткривател по луната би било доста ... незначимо. Ако сега не ме сръчкваха неясни иглички от неясен сън, сънуван незнайно кога, този текст нямаше да значи нищо. Но усещането е твърде истинско... въпреки че се връщат само 4 % от съня/сънищата/смислите.
И ако другите хора черпят вдъхновение от Живота си, аз ходя до магазина за мед и се провъзгласявам за първооткривател на луната. А вдъхновение черпя от бледи, стари ( имам съмнения, че са толкова стари, че дори не съм ги сънувала в този живот) сънища.
Днес на отиване към магазина си мислех, че би било чудесно да съм първия човек, който е стъпил на луната. Щото аз наистина си мисля, че американците са поизмислили тяхното ходене до там. Та значи, аз съм първа на луната - как става това ли? Ами, в седемте минути, които ме делят от стаята до етажерките на хипермаркета, успях да реша, че съм поканена в свръх секретен проект, влизам в специално съоръжение и ми слагат някакви тръбички и жички. После се замислих - как за Бога ще знам, че наистина съм отишла до луната.. А примерно просто не са ме надрусали. Или убили. Нищо не знаем ние - нито какво има отвъд 4те процента позната (хахаха) Вселена, нито какво има в собствените ни глави (от които, о, Диалектическа Красота, използваме също така 4 %).
И ако аз си мисля за 1 секунда преди да умра/отида до луната, че отивам на луната - доколко истина ще е това и ще бъде ли достатъчна, за да черпя вдъхновение от нея?
От къде другите хора черпят вдъхновение? Колко правилно и ясно построен въпрос. Няма метафизика и сбъркани електромагнитни сигнали. Няма гениални изводи - само празни интервали между думите. Няма неразбрани сънища, които не помним ... а ни беше страх, в 4 през нощта - когато се събудихме все едно в някой минал или бъдещ живот. Дишащи, меки ембриони - истински яйца. А после, на сутринта всичко беше наред: добро утро, тоалетна нещо, кафенце да предложа?
И никакво вдъхновение. В този свят. Само блед спомен за ембриона. И малки зародиши чувства - с цвят. Зелени, като динозавър. Милионите години нямат никакво значение, ако все пак се окаже, че този свят не съществува.
В такъв случай впрочем, и ходене ми като първооткривател по луната би било доста ... незначимо. Ако сега не ме сръчкваха неясни иглички от неясен сън, сънуван незнайно кога, този текст нямаше да значи нищо. Но усещането е твърде истинско... въпреки че се връщат само 4 % от съня/сънищата/смислите.
И ако другите хора черпят вдъхновение от Живота си, аз ходя до магазина за мед и се провъзгласявам за първооткривател на луната. А вдъхновение черпя от бледи, стари ( имам съмнения, че са толкова стари, че дори не съм ги сънувала в този живот) сънища.
петък, 14 май 2010 г.
Инсайд/аутсайд
При условие, че от заобикалящата ме среда ме вълнуват единствено щурчетата, фитнеса и мечтите - в момента чистосърдечно заявявам, че съм на път да прекарам прекрасен петък: в компанията на доста бира, много щурчета, моята музика и натрупана от спорт умора.
И караоке! ♫
И караоке! ♫
вторник, 11 май 2010 г.
Днес!
Нещо ми е странно цял ден. Леко превъзбудено. А то защо - щурчетата се пробудили! Лято иде, ей! :)
Ей!!!
Ей!!!
събота, 8 май 2010 г.
Перфектният ден
Ставам раничко, както винаги. Мисля си бегло за задачите, които имам да свърша; за малкото време, за неяснотите, за мързела и липсата на мотивация. Кафето нагарча, ям трудно. И решавам, преди да подхвана всичко, що имам да върша, да опиша перфектния ден. И да си пожелая един ден да го изживея целия!
Перфектният ден ... започва
... с птички, които пеят рано сутринта. Събуждам се напълно наспана и свежа, на голямо бяло легло - широооко и покрито с меки, удобни за гушкане възглавници. Прозорецът има дървени щори и е леко отворен - колкото да влиза освежаваща струя въздух. Изгревът е на косъм от разцъфване - трябва само да стана и да излезна на терасата, за да избухне пред мен... По-нататък е лесно - ароматно кафе с много бита сметана и канелени бисквитки. Ум, свободен от задължения и грижи, поне за 1 ден. Някакво цветно списание за акомпанимент, удобен бял стол на терасата и вдигнати на парапета крака - боси, с нарисувани цветчета по ноктите.
Така, кафето е изпито - заедно с поне половин литър вода, за едно сладко връщане към изначалото на живота. Слагам екипа - обичания потник с къси панталони - и правя крос по брега (явно се намирам в близост до море/океан) и някаква разтягаща-стягаща гимнастика. Баня, фреш портокал и закуска.
Вече е 9ч. Скъсани дънки, полепнала тениска и фотоапарат - и беж на разгодка. В раницата нося вода и сандвичи. Взимам и кучето, да - разбира се, че имам и куче в този перфектен ден. Немска овчарка, много усмихнато и жизнено. Двамата ще слушаме музика, ще разглеждаме тревички и камъчета и ще се препичаме на слънце. Пикникът минава в пълно блаженство - много слънце, много зелено, много жужене и птичи песни - сиреч, много свобода. Най-вече - там, на поточето, при студената планинска вода, която отнася всяка досадна идея за смисъл и изискване. Смазва я категорично и елегантно, просто тежко течейки надолу. Прекарвам часове точно на това място - пътека и извор, кръстопът и сфера, съществуващо и несъществуващо.
На връщане се събувам боса. Прибираме се в просторната стая и вече е следобед. Умората е всичко, всичко. Няма по-живо усещане от това за уморено, пулсиращо тяло. Просто му се наслаждавам, отмаряйки. Музика, птички, истински въздух. И сега идват приятелите - моите трима, но истински приятели. Ще пием коктейли на една рогозка под голямото дърво в двора и ще си говорим смешки и интелигентни неща от света на науката, които ще представяме пак като смешки. Приятелите, с които ядем плодов сладолед до тотално размазване, с които си помагаме там, където другите се предават. Приятелите, които ми идват на гости в 2ч. сутритна, за да си направим палачинки и да пием много, много бира от кутийки. Приятелите, с които танцуваме боси и с които се качваме на колата редовно, за да се махнем от сивите парчета живот. И така нататък.
Прекарвам вечерта си с тях, и имам всичко на този свят. Всичко. Гледаме звездите и дишаме - не говорим. Дишаме - не мислим. Дишаме и живеем, там - на някакво просторно, бяло и свободно място.
***
Здравей, клавиатура.
Здравей, компютър.
Хайде, на работа.
Перфектният ден ... започва
... с птички, които пеят рано сутринта. Събуждам се напълно наспана и свежа, на голямо бяло легло - широооко и покрито с меки, удобни за гушкане възглавници. Прозорецът има дървени щори и е леко отворен - колкото да влиза освежаваща струя въздух. Изгревът е на косъм от разцъфване - трябва само да стана и да излезна на терасата, за да избухне пред мен... По-нататък е лесно - ароматно кафе с много бита сметана и канелени бисквитки. Ум, свободен от задължения и грижи, поне за 1 ден. Някакво цветно списание за акомпанимент, удобен бял стол на терасата и вдигнати на парапета крака - боси, с нарисувани цветчета по ноктите.
Така, кафето е изпито - заедно с поне половин литър вода, за едно сладко връщане към изначалото на живота. Слагам екипа - обичания потник с къси панталони - и правя крос по брега (явно се намирам в близост до море/океан) и някаква разтягаща-стягаща гимнастика. Баня, фреш портокал и закуска.
Вече е 9ч. Скъсани дънки, полепнала тениска и фотоапарат - и беж на разгодка. В раницата нося вода и сандвичи. Взимам и кучето, да - разбира се, че имам и куче в този перфектен ден. Немска овчарка, много усмихнато и жизнено. Двамата ще слушаме музика, ще разглеждаме тревички и камъчета и ще се препичаме на слънце. Пикникът минава в пълно блаженство - много слънце, много зелено, много жужене и птичи песни - сиреч, много свобода. Най-вече - там, на поточето, при студената планинска вода, която отнася всяка досадна идея за смисъл и изискване. Смазва я категорично и елегантно, просто тежко течейки надолу. Прекарвам часове точно на това място - пътека и извор, кръстопът и сфера, съществуващо и несъществуващо.
На връщане се събувам боса. Прибираме се в просторната стая и вече е следобед. Умората е всичко, всичко. Няма по-живо усещане от това за уморено, пулсиращо тяло. Просто му се наслаждавам, отмаряйки. Музика, птички, истински въздух. И сега идват приятелите - моите трима, но истински приятели. Ще пием коктейли на една рогозка под голямото дърво в двора и ще си говорим смешки и интелигентни неща от света на науката, които ще представяме пак като смешки. Приятелите, с които ядем плодов сладолед до тотално размазване, с които си помагаме там, където другите се предават. Приятелите, които ми идват на гости в 2ч. сутритна, за да си направим палачинки и да пием много, много бира от кутийки. Приятелите, с които танцуваме боси и с които се качваме на колата редовно, за да се махнем от сивите парчета живот. И така нататък.
Прекарвам вечерта си с тях, и имам всичко на този свят. Всичко. Гледаме звездите и дишаме - не говорим. Дишаме - не мислим. Дишаме и живеем, там - на някакво просторно, бяло и свободно място.
***
Здравей, клавиатура.
Здравей, компютър.
Хайде, на работа.
петък, 7 май 2010 г.
I knew it...
Винаги се срещаме отново.
Ще се издуя като балон - пълен с години наслояван, но НЕизживян живот. Стига ми само да усетя една пора от твоето тяло, и пак ще заживея - машинките ми ще се усмихнат и ще заработят. Ти ще ми кажеш, че те боли и ще си наистина объркан от много, много години насам. Защото, ако не друго, аз мога да премажа иначе уредения ти живот. Мога да те накарам да надскочиш болестите на тялото и духа си и да тръгнеш с мен. Мога да ти дам въздух от другаде и да те завия със съвършенство, за да изсънуваш най-истинския си сън.
Ще се гледаме в насълзените небесни очи, прави по средата на зимна и доста сива улица. И аз поне ще знам, че ако ти докосна ръката, просто ще умра там - на секундата. А ти ще ровиш из съзнанието си, търсейки някакъв спомен от живота, който си имал преди тази среща с мен, случайна и тежка. Но няма да намериш, всичко е останало ДОЛУ някъде. И ти знаеш, че няма да го намериш, защото не искаш да го намериш вече, след като си ме видял отново.
Знаеш, че и това ще бъде кратко - после пак ще си долу, а аз ще си тръгна леко и твърде внимателно - нищо не трябва да докосвам в този гнусен град. Ще те оставя объркан и с прекрасни насълзени очи. Сън от тежка вода и прекалено голяма истина. Твърде голяма, за да бъде усвоена. Абсолютът не е за всеки. Може би безразлично ще я подритвам, тази съвършена истина, неусвоявайки я, надолу по сивата улица. А ти все така ще си някъде зад мен, объркан - заведен до моите простори и върнат по своя воля или поради каквото там поражда вечната ни раздяла.
Ще се срещнем отново обаче. Винаги - винаги се срещаме отново. Аз - носеща моята песен, която никъде другаде не звучи така, както само ти можеш да я чуеш. И ти - прекрасен, светъл, ароматен и свободен. Creating universes. За малко. Лъчът обаче е безкраен. Затова и се срещаме винаги отново, по пътя.
Ще се издуя като балон - пълен с години наслояван, но НЕизживян живот. Стига ми само да усетя една пора от твоето тяло, и пак ще заживея - машинките ми ще се усмихнат и ще заработят. Ти ще ми кажеш, че те боли и ще си наистина объркан от много, много години насам. Защото, ако не друго, аз мога да премажа иначе уредения ти живот. Мога да те накарам да надскочиш болестите на тялото и духа си и да тръгнеш с мен. Мога да ти дам въздух от другаде и да те завия със съвършенство, за да изсънуваш най-истинския си сън.
Ще се гледаме в насълзените небесни очи, прави по средата на зимна и доста сива улица. И аз поне ще знам, че ако ти докосна ръката, просто ще умра там - на секундата. А ти ще ровиш из съзнанието си, търсейки някакъв спомен от живота, който си имал преди тази среща с мен, случайна и тежка. Но няма да намериш, всичко е останало ДОЛУ някъде. И ти знаеш, че няма да го намериш, защото не искаш да го намериш вече, след като си ме видял отново.
Знаеш, че и това ще бъде кратко - после пак ще си долу, а аз ще си тръгна леко и твърде внимателно - нищо не трябва да докосвам в този гнусен град. Ще те оставя объркан и с прекрасни насълзени очи. Сън от тежка вода и прекалено голяма истина. Твърде голяма, за да бъде усвоена. Абсолютът не е за всеки. Може би безразлично ще я подритвам, тази съвършена истина, неусвоявайки я, надолу по сивата улица. А ти все така ще си някъде зад мен, объркан - заведен до моите простори и върнат по своя воля или поради каквото там поражда вечната ни раздяла.
Ще се срещнем отново обаче. Винаги - винаги се срещаме отново. Аз - носеща моята песен, която никъде другаде не звучи така, както само ти можеш да я чуеш. И ти - прекрасен, светъл, ароматен и свободен. Creating universes. За малко. Лъчът обаче е безкраен. Затова и се срещаме винаги отново, по пътя.
понеделник, 3 май 2010 г.
Липссссса
Липсва ми време, което никога не е било.
Липсват ми приятели, които никога не са съществували.
Липсва ми сърце, което никога не съм имала.
(смели, живи, жилави, изобретателни, мечтаещи, хлъзгави и силни, свободни)...
Ей ти я змията от Библейските притчи - ссссс.
Превръщам се в някаква капсулирана форма на някакъв живот. Цветчетата от маргаритката се късат всеки ден и се пускат по течението на реката, и така ми липсват. Но само ги гледам, остарявайки. Малко яд, малко жлъч, малко безсилие. След години може би истерия. Стиссскай зъби и старей, и нека ти липсват времето, приятелите и сърцето. В крайна сметка, без тях - какво друго можеш да правиш? Само едно - да се съссстоиш из празните Вселенски пространства, застинал в абсолютната нула - чакайки хаоса да те отведе на някоя перфектна Сфера, където да провалиш райската безтегловност на Адам.
А дотогава - докато пускаш маргаритките по течението, със стиснати зъби и набръчкани очи - можеш да бодеш по изгорелите треви босите си крака до кръв. Болката носи усещане за живот, дори и в някои особено депресивни вечери. Вероятно.
Липсват ми приятели, които никога не са съществували.
Липсва ми сърце, което никога не съм имала.
(смели, живи, жилави, изобретателни, мечтаещи, хлъзгави и силни, свободни)...
Ей ти я змията от Библейските притчи - ссссс.
Превръщам се в някаква капсулирана форма на някакъв живот. Цветчетата от маргаритката се късат всеки ден и се пускат по течението на реката, и така ми липсват. Но само ги гледам, остарявайки. Малко яд, малко жлъч, малко безсилие. След години може би истерия. Стиссскай зъби и старей, и нека ти липсват времето, приятелите и сърцето. В крайна сметка, без тях - какво друго можеш да правиш? Само едно - да се съссстоиш из празните Вселенски пространства, застинал в абсолютната нула - чакайки хаоса да те отведе на някоя перфектна Сфера, където да провалиш райската безтегловност на Адам.
А дотогава - докато пускаш маргаритките по течението, със стиснати зъби и набръчкани очи - можеш да бодеш по изгорелите треви босите си крака до кръв. Болката носи усещане за живот, дори и в някои особено депресивни вечери. Вероятно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)