И... какво ще правим, когато се изчерпим? Тоест, когато светлината спре да свети и топли, а само стои. Като на картинка, петниста, 2Д. Какво ще правим, когато сме гладни, грапави, ненужни, чужди и (отново!) самотни? Какво ще правим, когато рекламите светят зловещо, а не примамливо. Когато вече някакви си нанизи изсмукани думи не служат за друго, освен да досадят на изнервения ни слух - не продават вече тъкан.
С какви очи ще гледаме децата си, плод на една рекламна кампания с изтекъл вече срок на годност. Стара, неактуална. А те, децата, няма да са стари. Ще тичат и с поглед ще търсят от НАС напътствия за посоката. Какво ще им кажем тогава, набързо презрели и засрамени от голотата си...? Изчерпани, да.
Засрамени и сега, докато ръсим тази бъдеща пътека със захаросани положения и вадим от доста мазните джобове на мантата някакви измишльотини, полираме ги набързо в мръсничкия плат и ги предоставяме за оглед. Само мога да погледна надолу и да ти кажа, че се срамувам от тези панаирджийски истории. Единственото, което искам, е истина. И щом истината е, че ще живея завинаги С-А-М(-А), но не мисля да заплача и да се разкъсвам от болка и неизпълнен биологичен дълг към природата. Щом това е истината, добре - моята свобода е в нея. А първо - свободата, после всичко останало. Първом - свободата.
А, представи си, само си представи, че моята истина не е в самотата. Не е! Тогава няма да имаме деца - а Богове. Няма да носим манти - а ще сме голи. Няма да се срамуваме - а ще сме гениални. И никога, никога няма да сме самотни(, дори и да не те срещна... никога).
Усещането за истина струва повече от самата нея.
събота, 24 април 2010 г.
петък, 23 април 2010 г.
Все още...?
...
Все още не съм напълно ... будна (готова).
...
Видях, теб. Насън разбира се. Събуждането беше доста размито - първоначално: с усмивка, присегнах се да те погаля. После ме светна, че вече не си до мен. Кофти иронична усмивка, кафе.
Енергия! Да можеше да ме видиш сега.. де да можеше. Как летя, пея, танцувам, как живея. Щеше да ме обичаш вечно, както съм сигурна, че го правиш, но другаде. Любими мой. Само насън си спомням колко отдавна и колко различно те обичах. Колко много... Колко различно. Колко много. Сигурна съм, че и ти ме обичаш по онзи начин, там където си. Дори и ти не знаеш къде си.
Обичам те. Надали някога ще обичам някой друг така. Искам да го знаеш, но не мога да те достигна, колкото и (насън) да кръжа около съзнанието ти. Отвори се пак за мен... и ... двамата потъваме :-) ИСТИНА.
Обичам те.
-----
Даваш му име, губиш го. Нишки. Хвани ги.
Все още не съм напълно ... будна (готова).
...
Видях, теб. Насън разбира се. Събуждането беше доста размито - първоначално: с усмивка, присегнах се да те погаля. После ме светна, че вече не си до мен. Кофти иронична усмивка, кафе.
Енергия! Да можеше да ме видиш сега.. де да можеше. Как летя, пея, танцувам, как живея. Щеше да ме обичаш вечно, както съм сигурна, че го правиш, но другаде. Любими мой. Само насън си спомням колко отдавна и колко различно те обичах. Колко много... Колко различно. Колко много. Сигурна съм, че и ти ме обичаш по онзи начин, там където си. Дори и ти не знаеш къде си.
Обичам те. Надали някога ще обичам някой друг така. Искам да го знаеш, но не мога да те достигна, колкото и (насън) да кръжа около съзнанието ти. Отвори се пак за мен... и ... двамата потъваме :-) ИСТИНА.
Обичам те.
-----
Даваш му име, губиш го. Нишки. Хвани ги.
понеделник, 19 април 2010 г.
На кафе
Стоя си тихо срещу теб и пия горещо кафе. Мисля, че те гледам с доста светъл и одухотворен поглед - няма как, в такава компания като твоята съм повече от длъжна да съм красива ;) Как може да си толкова гениален, мамка му. С всяка дума завърташ такива гъсти, сочни и истински проекции, че чак се смущавам от неекзистенциалните моменти, които понякога имам, а въпреки това стоя сега, тук, с теб. Геният, Богът, Творецът. Поне за мен си това.
Всичко е толкова нереално, че дори кафето е по-ароматно, само защото си тук, до мен, и сетивата ми са се настроили да усещат повече. Знам, че ще си тръгнеш след няколко часа и въпреки това не ме боли още, замаяна съм и всеки миг е вечност. Никога няма да мога да пресъздам това, за което говорим. Това, с което ме обгръщаш. Ще избледнее, но ще тежи - като малко топче олово.
Направи ми пръстен, ще го нося вечно. С красиви извивки и камъни; с притопени нишки сребро; с малки, дишащи пори. Животът е еднакво хубав и в скучните ми дни, и когато си до мен. Когато си тръгнеш обаче, остави ми пръстена, за да имам запас от сребърни катализиращи йони, с които да усещам красотата и в скуката.
Всичко е толкова нереално, че дори кафето е по-ароматно, само защото си тук, до мен, и сетивата ми са се настроили да усещат повече. Знам, че ще си тръгнеш след няколко часа и въпреки това не ме боли още, замаяна съм и всеки миг е вечност. Никога няма да мога да пресъздам това, за което говорим. Това, с което ме обгръщаш. Ще избледнее, но ще тежи - като малко топче олово.
Направи ми пръстен, ще го нося вечно. С красиви извивки и камъни; с притопени нишки сребро; с малки, дишащи пори. Животът е еднакво хубав и в скучните ми дни, и когато си до мен. Когато си тръгнеш обаче, остави ми пръстена, за да имам запас от сребърни катализиращи йони, с които да усещам красотата и в скуката.
неделя, 18 април 2010 г.
петък, 16 април 2010 г.
Едно от местата
Едно от местата, по които минах много внимателно - така, че да не се докосна и до грам реална частица от него. Като призрак, отгоре - леко над повърхността. С ръка, рисуваща по стената, без наистина да рисувам. Разговори, хора, години - през цялото време лежерно ги заобикалях, и това не си личеше. Изглеждах все едно наистина съм там.
Така живея. Далеч от местата, на които другите си мислят (ако въобще ги интресува), че съм. Вече владея до съвършенство симулираното присъствие, симулирания живот, симулирания смисъл. Всъщност спя. Много, много далеч. И само насън погалвам стените и пътищата, по които ходя. Но само насън, и то много рядко. Струва си да ходиш, наистина - бос, по калта. Да тичаш много, много... Тялото да е само актив - само мускули и сила. И здраве. И кален, с бели, подредени зъби, с открити рамене - да бъдеш прегръщан - наистина. А не като предмет - мазен, гладен и загубен.
Затова и обичам пролетта. Позволявам си волности през пролетта - позволявам си почти да се докосна до това, което ме заобикаля, защото ми харесва. Малко повече отколкото обикновено. Защото е зелено и мирише хубаво. Защото е живо и някак протестира срещу цялата наслоена сивота. Защото тревата ми обещава твърде изкусително да обгърне крака ми, когато стъпя върху нея. Пролет моя, вечно ще те обичам. И виждам. Независимо колко години прекарам, призрачно посещаваща публичния ми живот.
Пролет моя, заради теб ща сменя тази изнурена кожа с нова, блестяща. Гущерова, здрава. Заради теб ще сменя този метален мозък и този стъклен гръбнак. Заради теб ще разширя белият си дроб - двойно, тройно... И ще те дишам. Заради теб ще превкусвам онова усещане за прозрачна, гигантска, свежа вечност, което понякога секретира от незнайно къде из клетките ми. Напълва ги и ги дрогира - за кратко и завинаги.
Бурканчета, шишета, платнища, бижута ... кръгчета, квадратчета - всичко, в което сме подредили живота си в търсене на Бог и щастие. Толкова ненужно - точно като битието, което отказвам да изпълня напълно. И което никога няма да облека изцяло. Просто местата, в които не живея, ще стават все повече. Нищо - те са толкова еднакви...
***
Един ден ще те намеря, моя вдъхновяваща същност. Истинска, безкомпромисна и освобождаваща. Същността, до която ще се събуждам наистина. Наркотична, пролетна, цяла. Мека, топла буза. Абстрактно... засега е абстрактно. Но ще те обичам така, както дишам наистина, когато го правя ... Със затворени очи и пълно съзнание, без ограничения, без нищо тежко всъщност. Беззвучно, безнервно, идеално и истинско. И ще ползвам запазените си от реалността ръце, за да те галя и прегръщам. Топлината е чудо.
Така живея. Далеч от местата, на които другите си мислят (ако въобще ги интресува), че съм. Вече владея до съвършенство симулираното присъствие, симулирания живот, симулирания смисъл. Всъщност спя. Много, много далеч. И само насън погалвам стените и пътищата, по които ходя. Но само насън, и то много рядко. Струва си да ходиш, наистина - бос, по калта. Да тичаш много, много... Тялото да е само актив - само мускули и сила. И здраве. И кален, с бели, подредени зъби, с открити рамене - да бъдеш прегръщан - наистина. А не като предмет - мазен, гладен и загубен.
Затова и обичам пролетта. Позволявам си волности през пролетта - позволявам си почти да се докосна до това, което ме заобикаля, защото ми харесва. Малко повече отколкото обикновено. Защото е зелено и мирише хубаво. Защото е живо и някак протестира срещу цялата наслоена сивота. Защото тревата ми обещава твърде изкусително да обгърне крака ми, когато стъпя върху нея. Пролет моя, вечно ще те обичам. И виждам. Независимо колко години прекарам, призрачно посещаваща публичния ми живот.
Пролет моя, заради теб ща сменя тази изнурена кожа с нова, блестяща. Гущерова, здрава. Заради теб ще сменя този метален мозък и този стъклен гръбнак. Заради теб ще разширя белият си дроб - двойно, тройно... И ще те дишам. Заради теб ще превкусвам онова усещане за прозрачна, гигантска, свежа вечност, което понякога секретира от незнайно къде из клетките ми. Напълва ги и ги дрогира - за кратко и завинаги.
Бурканчета, шишета, платнища, бижута ... кръгчета, квадратчета - всичко, в което сме подредили живота си в търсене на Бог и щастие. Толкова ненужно - точно като битието, което отказвам да изпълня напълно. И което никога няма да облека изцяло. Просто местата, в които не живея, ще стават все повече. Нищо - те са толкова еднакви...
***
Един ден ще те намеря, моя вдъхновяваща същност. Истинска, безкомпромисна и освобождаваща. Същността, до която ще се събуждам наистина. Наркотична, пролетна, цяла. Мека, топла буза. Абстрактно... засега е абстрактно. Но ще те обичам така, както дишам наистина, когато го правя ... Със затворени очи и пълно съзнание, без ограничения, без нищо тежко всъщност. Беззвучно, безнервно, идеално и истинско. И ще ползвам запазените си от реалността ръце, за да те галя и прегръщам. Топлината е чудо.
четвъртък, 15 април 2010 г.
Куб
-Накрая, аз мога само да се моля за прошка.
-Давам ти я, защото беше свободен.
Най-самотната сутрин от много време насам. Самотата и свободата са гигантски, многопластови вселени. Някаква птичка пее навън - свободна. Аз забивам букви-пирони на виртуален бял фон. Който после ще стане черен. Никога няма да получа прошка. Усещам все пак някаква лека празнина на мястото на насъбирала се тежест. Абсолютно сама съм отново. Ужасно е, но и някак започвам да свиквам. И да намирам малки цветни петна, танцуващи по листа на самотата. Самолекувам се, самоизраждам се - за хубаво. В абсолютната пустош - свежа, многоцветна спирала, жизнена като птича песен. Малък, таен, прибран танц. Малка, пъстра надежда - вече не да открия някой друг, а да открия себе си. И да е прекрасно. Сега зависи само от мен и от това каква съм.
Какъвто и да е пътят - лудост, смелост, самота - искам да е просто щастлив. И пълен. Дар от боговете - тези вътре в мен или от някакви други, няма значение. Няма значение какво е истина - в свят, в който няма реч и език, а само музика.
Нека се разпукват пролетните цветя и нека имам очи да ги видя. Цялата черна блажна боя се обелва, и цената е жестока. Плащаш я и не знаеш дали си струва. Така или иначе всички други живи са се оказали изчезващи, лъжливи сенки. Всичко, що е било истина, е станало неясен, сънлив спомен. Спомен за спомен. Години са се превърнали в преминаващи за секунда през съзнанието немощни импулси. И черната боя пада, цената се плаща, птицата пее за свобода и живот. Възможностите от тук нататък са много - може би някое дете ще я убие с въздушна пушка, или някой оцъклен дядо ще я отрови. А може би ще литне и ще отиде другаде, без никой да знае къде е. Ще изчезне от осезаемата реалност и ще стане мечта. Малки електромагнитни подскоци през вселените. А някое дете ще играе федербал пред хижа в планината. Цяла поляна пълна със смях, толкова много, че чак е плътен. Смесва се с песента на горските птици, избухва - есенцията на живота - Свободата.
-Давам ти я, защото беше свободен.
Най-самотната сутрин от много време насам. Самотата и свободата са гигантски, многопластови вселени. Някаква птичка пее навън - свободна. Аз забивам букви-пирони на виртуален бял фон. Който после ще стане черен. Никога няма да получа прошка. Усещам все пак някаква лека празнина на мястото на насъбирала се тежест. Абсолютно сама съм отново. Ужасно е, но и някак започвам да свиквам. И да намирам малки цветни петна, танцуващи по листа на самотата. Самолекувам се, самоизраждам се - за хубаво. В абсолютната пустош - свежа, многоцветна спирала, жизнена като птича песен. Малък, таен, прибран танц. Малка, пъстра надежда - вече не да открия някой друг, а да открия себе си. И да е прекрасно. Сега зависи само от мен и от това каква съм.
Какъвто и да е пътят - лудост, смелост, самота - искам да е просто щастлив. И пълен. Дар от боговете - тези вътре в мен или от някакви други, няма значение. Няма значение какво е истина - в свят, в който няма реч и език, а само музика.
Нека се разпукват пролетните цветя и нека имам очи да ги видя. Цялата черна блажна боя се обелва, и цената е жестока. Плащаш я и не знаеш дали си струва. Така или иначе всички други живи са се оказали изчезващи, лъжливи сенки. Всичко, що е било истина, е станало неясен, сънлив спомен. Спомен за спомен. Години са се превърнали в преминаващи за секунда през съзнанието немощни импулси. И черната боя пада, цената се плаща, птицата пее за свобода и живот. Възможностите от тук нататък са много - може би някое дете ще я убие с въздушна пушка, или някой оцъклен дядо ще я отрови. А може би ще литне и ще отиде другаде, без никой да знае къде е. Ще изчезне от осезаемата реалност и ще стане мечта. Малки електромагнитни подскоци през вселените. А някое дете ще играе федербал пред хижа в планината. Цяла поляна пълна със смях, толкова много, че чак е плътен. Смесва се с песента на горските птици, избухва - есенцията на живота - Свободата.
Абонамент за:
Публикации (Atom)